Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Помогнах на Ан да се отпусне на един от столовете и огледах отблизо лицето й. Горната й устна беше започнала да посинява. Намокрих една кърпа и се заех да почистя раната. Ан изстена и момчето дотича и клекна до нея.

— Господарке — изломоти Антъни, — какво направиха те? — Посегна да докосне наранената устна и аз го хванах за ръката по-грубо, отколкото възнамерявах. Той се обърна с пламнали очи и аз го пуснах.

— Антъни, не се страхувай — нежно каза Ан. — Тези мъже са приятели.

— Приятели? Приятели? — изкряка той. — Има ли такова нещо в този жесток свят, господарке?

Тя се усмихна и го погали по главата.

— Да, има.

— Тези бяха от гвардията на кралицата — отбелязах аз. — Кое е това момче? — Тогава за пръв път го огледах добре. Беше висок и слаб. Права черна коса се спускаше над очите му, а устните му бяха непропорционално пълни. Едва забележимо окосмяване украсяваше горната му устна. В чертите на лицето му още личеше детската мекота. Очите му имаха необичаен цвят — светлокафяви с тъмнокафяви петна, а миглите му бяха дълги и черни. Предположих, че е на осемнайсет години, но можеше да е и по-малък.

Ан го прегърна през рамо.

— Антъни ми е като брат. Гледам го почти от година, откакто родителите му умряха. Той е сладко момче и е напълно безобиден, но страда от мозъчно заболяване. Той е истински вярващ, но заради страданието му няма страх и не внимава. Вярва, че трябва да проповядва Истинската Вяра на всички, които слушат. Повечето хора не му обръщат внимание. Те знаят, че е безобиден. Или днес някой се е обидил, или гвардейците просто са минавали и са чули нещо, което не им е харесало.

— Това не ми харесва — каза Себастиан, като пристъпи към нас. — Къщата трябваше да е безопасна, а момчето привлича внимание.

Видях стреснатото изражение на Ан.

— Господа, много съжалявам. Това няма да се повтори. Антъни е добра душа, а сърцето му е чисто.

— Малко ме интересува характерът на момчето — озъби се Себастиан. — Не мисля, че осъзнаваш опасността, на която сме изложени.

Ан стана. Беше висока почти колкото Себастиан.

— Сър, аз се извиних. Какво повече искате да направя?

Той се изненада от прямотата й, но после се разгневи. Направи крачка към нея и бях почти сигурен, че ще я удари, но тя се оказа учудващо пъргава. Себастиан едва беше помръднал, когато Ан сграбчи вдигнатия му юмрук и го избута към стената, другата й ръка стисна гърлото му.

— Не ми казвай каква опасност ни грози, сър — изсъска тя. — Ние всеки ден се изправяме срещу смъртта. Не е за нас луксът в килиите на Ватикана, отче Себастиан. Тук трябва да оцеляваме благодарение на собствената си съобразителност.

Тя го пусна. Лицето му беше зачервено от неудобство и той прекара пръсти по шията си, където силните пръсти на Ан бяха оставили червени отпечатъци.

Аз се засмях, за да разсея облаците, което не зарадва особено моя приятел.

— Хайде, Себастиан — казах аз и го прегърнах през раменете, — нека не започваме това гостуване така. — След това се обърнах към Ан. — Може би и двамата реагирахте твърде остро. Не искате ли да бъдем приятели?

— Да, приятели, приятели! — възторжено се съгласи Антъни и започна малък танц.

Лицето на Себастиан още беше буреносно. Той оправи туниката си и прекара пръст под яката й.

— Бих искал да ми бъде показана моята стая… ако може, госпожо — каза той студено. Аз го погледнах укорително, но той се направи, че не забелязва.

— С удоволствие, отче — отговори Ан. — Сигурна съм, че сте изтощени след дългото пътуване. Но преди това трябва да бъде свършена още една работа. Моля да ме извините. — Тя мина между нас и тръгна към дъбовото писалище в ъгъла. Отвори чекмеджето и за моя изненада го извади напълно. Взе нещо от задния му край и отново го пъхна на място. Подаде ми парче хартия, сгънато и запечатано с восък. Аз счупих печата, разгънах листа и зачетох: „Нашият общ приятел Ричард скоро ще ви потърси. Той ще ви посочи пътя към братята по престъпление. Може да се доверите на Ричард и братята и да взимате под внимание техните съвети. Те са верни люде. Братята ще ви очакват. Унищожи това веднага, след като го прочетеш“. Под тези редове стоеше папският печат. Себастиан взе бележката от ръката ми и бързо я прочете. Аз я прочетох още веднъж, след това се приближих към огъня и я хвърлих в пламъците. Тя лумна.

— Казаха ни, че ще се срещнем с отец Ричард — започнах аз. — Но кои са тези „братя по престъпление“? — Погледнах към Себастиан и после към Ан. Антъни мърдаше ръце и хвърляше сенки върху стената в далечния край на стаята.