Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Аз бях последен и се изненадах, когато се озовах в голямо правоъгълно мазе. Стените бяха покрити с дървена ламперия, а подът беше оставен пръстен. По протежението на двете по-дълги стени имаше плитки ниши, в които горяха свещи. В дъното видях олтар, драпиран с богата пурпурна покривка. В средата му стоеше голям златен кръст. Отстрани беше сложен златен бокал, а до него — чиния. В двата края на олтара ниски дебели свещи в прости златни гнезда хвърляха бледо сияние. Отпуснах се на колене, прекръстих се и казах Божията молитва.

Малка група хора се беше скупчила до олтара. Когато се приближих, те се обърнаха като един. Зад тях стоеше католически свещеник. Широкоплещест и висок, той носеше роба с цвета на бронз, красиво бродирана със златни нишки. На предницата й бе избродиран със сребърни нишки голям кръст, а в центъра му имаше изображение на Христос, вдигнал очи към небето. Веднага познах свещеника. Това беше отец Ричард Гарнит — най-старшият йезуит в Англия. Човек, свършил толкова прекрасна работа за Нашия Господ, че в Рим името му се почита повече от това на всички останали англичани. Той се приближи и ни прегърна.

— Радвам се да те видя отново, братко — прошепна той в ухото ми, след това ни поведе към групата около олтара.

Имаше около двайсетина вярващи. Отец Гарнит ни запозна. Последен беше мъж с тясно лице и буйна сребристобяла коса. Кафявите му очи бяха с формата на бадем, а брадата му беше прошарена.

— Приятели — каза отец Гарнит, обръщайки се към мен и Себастиан. — Това е нашият почетен гост тази вечер. Уилям Бърд.

Аз се вторачих удивено в усмихнатия и скромен човек пред мен. Той беше може би най-уважаваният музикант в страната, любимец на кралицата и неин дворцов композитор. Знаех, че произхожда от католическо семейство, но предполагах, че е предал вярата си, за да може да служи на монарха.

Поклоних се и казах:

— Голяма чест е за мен, сър.

Бърд се усмихна и ме хвана за ръката.

— Разбирам изненадата ти, младежо. Не трябва да се страхуваш от мен.

Явно беше забележително схватлив човек. Бях чувал толкова ужасни истории за верския сблъсък, превърнал се в голямата разделителна черта на нашия век. Разкази за брат, убил брат си, любовници, които се предават един друг, и родители, осъждащи собствените си деца на мъчения в името на своята вяра. В тези отвратителни времена беше трудно да разбереш на кого да се довериш и в кого да се съмняваш.

Отец Гарнит поведе Уилям Бърд да обиколят олтара, а шестима от миряните ги последваха. После се подредиха в две редици. Бърд застана пред тях, вдигна ръце и всички запяха. Аз също паднах на колене.

Химнът беше красив и веднага ме върна в колежа — мой дом през последните пет години. Изпитах силна носталгия, но същевременно песнопението повдигна духа ми. Страховете отлетяха, докато се потапях във величествения звук на „Господи помилуй“. И тогава изведнъж… мълчание. Почти неестествена тишина. Отец Ричард отиде при олтара и започна да чете „Меа кулпа“ на латински в пряко нарушение на църковните закони в Англия: Fraters, agnoscamus peccata nostra, ut apti simus .

Последва молитва на латински, в която отец Ричард отправи настоятелна молба към Бог да се смили над нас, неговите скромни слуги, и да окаже специално благоволение на нашата специална мисия. Уилям Бърд и неговият хор се изправиха и композиторът започна ново песнопение: Gloria in excelsis Deo et in terra pax hominibus honae Voluntatis .

Чувах как Себастиан пее, сякаш бяхме отново в параклиса на йезуитския колеж. От дясната ми страна Ан беше коленичила със сведена глава, покрита с черна коприна. Тя имаше сладък, почти ангелски глас. Когато вдигнах поглед, с изненада видях Антъни, облечен в белите одежди на олтарен прислужник върху грубата си мръсна блуза, да подава на отец Ричард малък бокал. Изглеждаше много спокоен, сякаш не страдаше от мозъчно заболяване. И наистина, изражението му излъчваше дълбока ведрост, очите му блестяха.

Усетих, че Ан се притиска в мен, и разбрах, че се изправя. Едва тогава чух един неприятен глас да заглушава музиката. Пеенето спря. Аз се обърнах и видях прислужницата, която ни беше довела тук. Стоеше на входа към подземния параклис, а лицето й беше станало пепеляво.

— Войници! — изпищя тя. — Кралските…

Преди да довърши изречението, полетя напред и се просна по корем на пръстения под. Двама мъже с кожени туники и метални нагръдници трополяха надолу по стълбите. Единият вдигна момичето и го блъсна настрана, а още двама мъже се спуснаха в параклиса. Всички бяха извадили мечовете си.