Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Пендрагън отмести поглед, когато Търнър влезе през задната врата.

— Сержант, ти ли пристигна пръв?

— Да, шефе. Точно излизах от управлението, когато дойде обаждането. Пристигнахме тук със сержант Маклиби преди около двайсет минути.

— Предполагам, че госпожа Кетъридж е съобщила за убийството?

— Да, беше изпаднала в истерия, което не е много изненадващо.

— Някой пипал ли е тялото?

— Сигурен съм, че не. Госпожа Кетъридж едва успя да отвори вратата. Роз… сержант Маклиби сега е при нея в гостната.

— Да, видях ги.

— Когато пристигнахме, задната врата беше отворена. Няма следи от много борба. Масата е била избутана встрани и толкова. — След това добави шепнешком: — Каква е тази работа с кръстовете?

Пендрагън сви рамене.

— Нямам представа. Кой е отвън? — Тръгна към задната врата, а Търнър го последва. Един от криминолозите стоеше с гръб към тях и се обърна.

— Доктор Нюман — кимна Пендрагън.

— Господин главен инспектор.

— Първи впечатления? — Той огледа тесния двор. Пътека от павета минаваше покрай къщата към градината, която в мрака приличаше на тъмно петно. Тухлена стена с човешки бой отделяше къщата от съседния имот и се простираше по дължината на алеята, а след това се превръщаше в телена ограда между двете градини. Една котка се отърка в крачолите на Пендрагън и той се наведе да я погали.

— Ако животните можеха да говорят.

Колет Нюман се усмихна.

— По пътеката има малко следи от кал — каза тя. — Изглеждат съвсем пресни. Проследихме ги обратно до тази страна на градинската ограда. Изглежда, нашият убиец е дошъл от ей там и е влязъл през задната врата в кухнята.

Пендрагън забеляза друг криминолог в градината. Беше клекнал до оградата, стиснал четка за прах в дясната си ръка.

— Земята не е ли прекалено вкоравена, за да се пренесе кал дотук? — попита Търнър. Пендрагън и Нюман се обърнаха едновременно към него.

— Първо и аз си помислих това — каза д-р Нюман. — Но изглежда, че някой е полял цветята по-рано тази вечер, като, разбира се, е пренебрегнал забраната да не се полива с питейна вода.

— Май ще трябва да ги обвиним — мрачно подхвърли Пендрагън.

— Така или иначе взехме проби и двама от хората ми проверяват кухнята и останалата част от къщата. Щом узнаем нещо…

— Благодаря — кимна той и се върна в кухнята. — Тони Кетъридж вероятно е познавал убиеца и го е пуснал вътре или убиецът е наблюдавал къщата и е разбрал как може да влезе.

— Или е импровизирал.

Отидоха при трупа на Кетъридж и Пендрагън клекна до д-р Джоунс, който оглеждаше трупа.

— Нямаш ли усещане за дежа вю? — попита Джоунс.

— Ако се съди по вида му — пълно копие.

— Точно така. Още не мога да кажа къде е дупката от убождането. Може ли вече да откараме бедното копеле в моргата?

Пендрагън кимна и стана.

— Имаш ли нещо против да прескоча до лабораторията, когато свърша тук?

— Нищо, стига да не започнеш да драйфаш — отговори самодоволно Джоунс.

Пендрагън се върна в преддверието и спря за миг, за да погледне кръстовете на масата и този на стената. Всички бяха различни по форма и размери, някои стари, други изглеждаха сравнително нови. Повечето бяха неукрасени, но на някои се виждаше тялото Христово. Когато влезе в гостната, направи знак на Маклиби, че иска да говори с вдовицата.

Пам Кетъридж беше едра жена, висока и широкоплещеста, с пълни ръце, които изпълваха ръкавите на пеньоара. Лицето й беше широко, с кървясали от плач очи. По бузите й имаше черни вадички от грима.

— Аз съм главен инспектор Пендрагън. Съжалявам за загубата ви.

Тя изсумтя и отвърна, без да го погледне:

— Говорите така, сякаш сте гледали прекалено много скапани американски филми. — Имаше лек северняшки акцент. — Извинете — добави тя бързо и го огледа внимателно. После попи с кърпичка дясното си око. Пендрагън не каза нищо, надяваше се, че тя ще продължи да говори, но жената извърна очи и също млъкна.

— Вие ли намерихте трупа на мъжа си?

Тя кимна и се вторачи в пространството.

— И не, не съм пипала нищо, главен инспектор Пендрагън. Бях толкова шокирана, че помислих, че ще получа сърдечен удар. След това… изглежда съм действала инстинктивно. Не помня как съм отишла в преддверието и съм се обадила в полицията. Следващото, което си спомням, са двамата полицаи на прага. Не съм влизала отново… там.

— Тук ли бяхте цялата вечер?

Тя го погледна с подути очи и поклати глава.

— Точно това е най-лошото — отговори тя. — Ако не бях… си легнала.