Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Кетъридж започна да изучава отражението си в огледалото. Изглеждаше ужасяващо, а се чувстваше още по-зле. Допреди няколко дни криво-ляво се справяше. Сега сякаш всичко около него се разпадаше. Не само беше залитнал, това беше нормално, а падаше в бездната. Доколкото виждаше, пред него се простираше безнадеждност, зинала пропаст, която го всмукваше.

Наведе се към отражението си и се изплези. Тогава осъзна, че е забравил да вземе чаша с вода. Когато влезе в спалнята, видя, че Пам е потънала в статия за любовния живот на Том Круз. Имаше и стара негова снимка, уловила мига, в който скача на студийния диван на Опра. Пам изобщо не обръщаше внимание на своя съпруг.

Той зашляпа бос покрай нея, мина през малката всекидневна с много шарен диван и дръпнати пердета, които се биеха ужасно с дамаската на дивана и призрачните оранжеви и червени спирали на килима. Светна в кухнята и тръгна по балатума, докато луминесцентните тръби се събуждаха за живот с присветване. Остави водата да потече малко. Беше такава горещина, че тръбите превръщаха студената вода в хладка.

Зад гърба си чу някакъв звук. Обърна се, но нямаше нищо. Видя само собственото си отражение в стъклото на задната врата. Провери водата с пръст и пъхна чашата под струята.

Отново същият звук. Идваше откъм вратата към градината. Може би котката Мини искаше да влезе. Тя го правеше от време на време, макар да беше в разрез със строгите правила на Пам. Той послушно беше нахранил котката и я бе извел навън пет минути по-рано, но отключи вратата и я отвори няколко сантиметра.

Беше тихо, като се изключи шумът на колите по главната улица от другата страна на сградата. В далечината се чу писък на момиче, който премина в кикот. Кетъридж тръгна да затваря, когато шумът се чу отново — някакво драскане на метал в метал.

— Мини! — подвикна той. — Може да влезеш за чинийка мляко, но след това отново трябва да излезеш. Мини!

Забеляза някакво цветно проблясване и чу съсък — движението на разкошна тъкан. След това беше запратен назад в кухнята. Изгуби равновесие и се стовари на балатума. Една фигура се стрелна през вратата с удивителна бързина. Тони Кетъридж забеляза неясни пурпурнозлатисти очертания, дълга черна коса и блясъка на червени устни. Но преди да успее да помръдне, почувства стоманено острие на гърлото си. Ужасен, той едва фокусира погледа си върху лицето над него.

То беше бледо, с рубиненочервени устни и черни очи, обточени с черни мигли, бузите бяха обилно намазани с руж. За миг му хрумна, че гледа Жокера от „Батман“. Но въпреки грима разпозна лицето.

— Ти! — изграчи Кетъридж и очите му се стрелнаха от гротескното лице към ръката, която държеше ножа до гърлото му.

Усети остра болка точно под лявата си подмишница. Беше като огън, сякаш горяща игла се заби и потъваше в него. Изви глава, колкото можа, но не успя да види рана. Устата му се раззина. Парализата настъпи секунда по-късно. За негов ужас изобщо не можеше да контролира тялото си. Зрението му се замъгли. Светът започна да се стопява в палитра от бяло, червено и черно. Прииска му се да изкрещи, но вместо това усети как стомахът му се обръща. Повърна кръв, която изригна над гърдите му. Лицето на убиеца отново доплава пред очите му и Кетъридж видя и ръката му. На нея имаше пръстен, чийто голям зелен камък беше вдигнат и отвътре стърчеше кървав шип. Кетъридж отчаяно се опита да изкрещи едно име, но нищо не се чу. Около него светът избледня.

Лондон, март 1589 г.

Къщата на Ан Дохърти беше тясна, висока и уродлива като гърбица. Отвън беше в отчайващо състояние. В мазилката над входната врата имаше нащърбени дупки, а капаците на прозорците спешно се нуждаеха от нова боя. Отвътре обаче Ан беше направила всичко възможно, за да я направи уютна.

Влязохме в главното помещение направо от улицата и почти веднага усетих как мразът напуска костите ми. Помещението беше малко и с нисък таван. По каменния под нямаше постелки. Голямо огнище заемаше почти изцяло една от стените. Над него имаше дървена полица, върху която бяха подредени калаени чинии. Зад решетката гореше хубав силен огън, а един чайник вреше на стойка над пламъците. Пред огнището имаше дървен стол с висока облегалка и резбовани подлакътници с формата на лъвски глави. Два други стола стояха близо до пламъците. Когато влязохме, една млада прислужница вдигна чайника от стойката и започна да излива горещата вода в леген до пламъците, но щом наближихме, бързо избяга.