Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Мъжът отвори горната част на клетката, извади внимателно шпаньола и го положи на една страна върху тревата. Кучето го гледаше. То инстинктивно знаеше, че става нещо лошо, но нищо не можеше да направи. Зениците му бяха големи и черни, а погледът му беше на обречен.

Мъжът извади по-голямата спринцовка, в която имаше оранжево-кафява течност. Без да се колебае, той клекна и стисна козината на кучето точно под нашийника. Животното издаде слабо, едва доловимо стенание, когато иглата потъна до края, а мъжът отклони поглед, за да не гледа очите му.

Животното започна да трепери. Краката му се отпуснаха, а лапите потрепваха. Очите му се разшириха и от устата му потече зелена пяна.

Мъжът побутна кучето с върха на златната си пантофка. Беше мъртво — сковано и вторачено невиждащо в звездите. Мъжът извади от тенекиената кутия малка пластмасова съдинка, в която имаше стъклена чинийка, пипета и запушена епруветка. Главата на кучето беше извита така, че отпуснатите му челюсти сочеха към земята. Мъжът грижливо прекара ръба на чинията по месестите му венци, събирайки пяната. След това използва пипетката, за да я прехвърли в епруветката. Когато приключи, зави запушената епруветка в найлон и я върна в тенекиената кутия заедно с останалите неща. След това внимателно я прибра в чантата.

Погледна за последен път към кучето, затвори очите му и се обърна към вратата. Върна се по същия път, но когато стигна до края на полето, от улицата се чу звук. Клекна, защото една кола мина по тясната уличка, а фаровете й пронизаха мрака.

След като се изправи, забърза през последните няколко метра влажна трева и кал. Не усети, че подгъвът на кадифената му рокля се закачи за долната част на металната врата и една ивица се отпра. Когато стъпи на мокрия асфалт, той се затича да пресече улицата и се вмъкна в колата си, прибирайки гънките на полата след себе си.

Лондон, сряда, 8 юни, 8:15 сутринта

Кухнята миришеше на мляко и беше изпълнена с класацията на хитовете по „Радио 2“. Джули Силвър въздъхна тежко, когато отвори вратата на съдомиялната машина и видя, че вечерта е забравила да я пусне. Затвори я, сложи чашите и купите за закуската на децата в мивката и пусна топлата вода. Остави ги да се накиснат и се обърна към пералнята, измъкна един възел от джинси и тениски, отвори вратата на сушилнята и ги напъха вътре.

Откъм вратата за градината се чу драскане. Джули се обърна и видя Рекс, колито на семейството. Имаше нещо в устата. Тя пусна сушилнята и прекоси кухнята да отключи вратата. Отвори я само сантиметър, но Рекс я избута и хукна покрай нея, оставяйки кални следи по прясно измития под.

— О, за бога! — извика тя. — Ти малък…

Рекс застана в средата на кухнята и махайки с опашка, пусна онова, което носеше, на пода. То издрънча на плочките и кучето излая силно. Джули направи няколко крачки към него, а кучето се присви игриво. Опашката му тактуваше бурно по пода, а от устата му капеха слюнки. Джули клекна, за да разгледа по-добре предмета. Той беше бял и почти кръгъл. Тя не можа да си представи как Рекс е успял да го захапе. Побутна го с пръст и той се претърколи. Когато видя горната половина на човешки череп с празните очни орбити, Джули изпищя и скочи. Десет секунди по-късно вече звънеше с трепереща ръка в полицейския участък.

Сержант Джес Търнър живееше в общинско жилище в една пряка на Майл Енд Роуд. Дори на ярката слънчева светлина подобният на кула блок изглеждаше мрачен. Апартаментът на Търнър беше на четвъртия етаж на „Малибу Хаус“ — седеметажна кооперация, построена в средата на 60-те. Докато натискаше бутона за асансьора, Пендрагън се запита дали авторите на градския устройствен план просто са се забавлявали, или това смешно име се е родило от искрената им вяра, че строят един бъдещ рай. Каквато и да беше причината, курешките на гълъбите и пушекът от колите имаха последната дума.

Асансьорът беше повреден от няколко месеца и Пендрагън пое по стълбите. Подобно на останалата част на сградата, и те бяха направени от прости бетонни блокчета. Стълбищната шахта беше покрита с графити и вонеше на бира и урина. Чу се плач на бебе и груб мъжки глас, който изкрещя нещо неразбираемо. Звуците от няколко различни телевизионни станции се сблъскваха ужасяващо. На четвъртия етаж зави по открит коридор. Преброи поне половин дузина сателитни чинии, закрепени с винтове за тавана. Всички стърчаха над паркинга долу. Една изключително дебела жена, лапнала ръчно свита цигара, простираше някакви сиви дрехи на импровизиран простор. Главният инспектор й отправи дружелюбна усмивка, а тя го изгледа навъсено. След няколко врати стигна до номер 451, почука и се обърна, за да види как жената го изучава подозрително.