Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Вратата се отвори и Пендрагън с изненада видя жена в инвалидна количка. Беше страшно слаба и облечена с черен анцуг. Очите й бяха бляскави и пълни с живот. Когато се усмихна, лицето й се озари. Пендрагън осъзна, че някога трябва да е била изключително привлекателна.

— Няма нищо, скъпи, позвънил си на точния звънец — каза тя.

Пендрагън зърна Джес Търнър в дъното на коридора.

— Съжалявам, аз…

Жената протегна ръка.

— Айлин Търнър. Вие сигурно сте главен инспектор Пендрагън. Надявам се, че ще влезете за чаша чай.

— Мамо, бързаме. Главният инспектор се е отклонил от пътя си, за да ме вземе.

Пендрагън се усмихна и погледна Търнър, който имаше притеснен вид. Първоначалното му намерение беше да откаже любезно, но по някаква причина прие поканата.

— Ще вляза, благодаря.

Джес се вторачи учудено в него.

— Тогава ме последвайте в кухнята — усмихна се майка му.

Айлин Търнър забута колелата на инвалидната количка към сина си, който се вмъкна в кухнята преди нея. Пендрагън ги последва, а един черен лабрадор се надигна от кошницата си и зачатка с нокти към него, размахал опашка. Той клекна и погали кучето по главата.

— Това е Бекъм — представи го Джес. — Живот си живее. Кръстих го така, докато беше паленце и Бекъм за пръв път игра за Англия. Отказах се от името заради произшествието на световното през деветдесет и осма, но скоро след това отново си върна благоразположението ми. — Той разчорли игриво козината на кучето и го целуна по главата.

— Моля, седнете — покани ги Айлин Търнър. Джес й помогна за чашите. — Е, инспекторе, как се справя момчето ми?

— Моля, наричайте ме „Джак“. Как се справя? Той е чест за полицията — обяви Пендрагън с безизразно лице.

Айлин Търнър стрелна сина си с поглед и засия.

— Радвам се да го чуя. Животът невинаги беше лесен за нас. Джес работи много здраво. — Тя подаде на Пендрагън чаша от китайски порцелан и чинийка. Той забеляза тревожното изражение на сержанта, отпи глътка и остави чая на масата.

— Прекрасно.

Бекъм седна до Пендрагън и му позволи да го гали. Айлин Търнър стигна до другия край на масата и синът й сложи чаша пред нея, оттегляйки се да изпие своя до кухненския плот.

— Джес ми каза за убийството на строителната площадка. Ужасна работа — подхвърли Айлин между няколко глътки чай. — Не мога да разбера защо хората вършат такива неща.

— Не мисля, че много хора го разбират, госпожо Търнър.

— Смятам, че е справедливо да ми казваш „Айлин“, щом аз ще те наричам „Джак“ — каза тя с усмивка.

— Добре… Айлин. С времето приех факта, че хората изнамират най-невероятни причини да убиват.

— Обикновено са свързани с пари.

— Да, или заради неща, свързани с пари: наркотици, хазарт, борба за надмощие.

— Значи престъпленията от страст са вече в миналото?

— Зависи какво наричате страст, нали? — намеси се Джес. — За много хора парите са страст.

— Джес, мили, нямах това предвид — отговори майка му. — Говорех за престъпленията в старите филми.

— Айлин, в действителния свят няма много романтика в убийствата — обади се Пендрагън. — Винаги са отвратителни и тревожещи, каквито ще да са мотивите или средствата.

— Да, сигурна съм, че си прав. — Тя се обърна към сина си. — Джес, скъпи, донеси бисквитите. Главният инспектор изглежда недохранен.

Пендрагън се засмя.

— Много любезно от твоя страна, но наистина трябва да тръгваме.

Айлин понечи да протестира, но Джес сложи ръка на рамото й.

— Мамо, съжалявам, но не можем да останем. — Целуна я по бузата, а тя го потупа по ръката и подвикна, докато той затваряше входната врата:

— Пази се.

Вече бяха на стълбището, когато Джес се обърна към шефа си:

— Зная какво си мислиш. Ние също мразим това място. Ще се измъкнем оттук до една година. Спестявам за депозит.

— Това е хубаво.

— Сигурно се чудиш какво се е случило.

Пендрагън го погледна.

— Преди шест години. Автомобилна катастрофа. Баща ми загина, а мама остана полупарализирана.

Стигнаха приземния етаж и прекосиха бетонния двор, от който се излизаше на пътя.

— Съжалявам — каза Пендрагън. — Майка ти е мила жена и очевидно е самотна.

— Правя каквото мога, сър. Точно се готвехме да се измъкнем от тази лайняна дупка, когато стана катастрофата. — Търнър махна към сивата грамада на „Малибу Хаус“, без да се обръща. На лицето му имаше болезнено изражение. — Хубавото е, че това ми даде импулса, от който се нуждаех. Бях малко хулиган преди това, а я ме виж сега. — И той пусна една обезоръжаваща усмивка. — Чест за полицията!