Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Аз израснах с тази музика. Някога пеех в малка група.

— Наистина?

— Аматьорска работа, стандартни песни, но голямо забавление.

Пендрагън се усмихваше с две чаши в ръцете.

— И двете ли са за теб? — попита Сю.

Той й подаде едната и вдигна своята.

— Наздраве. Не трябваше да купуваш уискито. Мисля, че нямаше голяма полза от мен.

— Глупости! Кой знае какво можеше да се случи, ако не беше дошъл точно навреме. Така поне изгубих само портмонето си.

Пендрагън вдигна рамене.

— Накарах един от моите сержанти да се заеме с това, но не видях лицето на крадеца, така че нещата не са много обнадеждаващи. Блокира ли кредитните карти?

— Разбира се и добре че в портмонето имаше само дребни банкноти. Уискито беше само отчасти за благодарност. Сметнах, че имаш нужда от малко развеселяване.

Той я погледна въпросително.

— Тази сутрин прочетох вестника.

— О!

— Изумявам се колко ниско могат да паднат журналистите в жълтите издания.

— Да, така е, но вече е отпечатано.

Замълчаха и той доля чашата й. След това седнаха на дивана.

— Е, моят личен живот беше омазан из целия вестник, но като оставим настрана, че обичаш джаз и можеш да пееш, не знам нищо за теб — каза той.

— Е, вече чу най-интересното — усмихна се Сю. — Родена съм в Шефилд… преди четирийсет и няколко години. — Тя се усмихна и отпи от виното. — Преподавам психология в колежа „Куин Мери“. Бях омъжена дванайсет години, но от три съм разведена. Нямам деца. Ето ти бляскавата биография на доктор Сю Латимър.

Пендрагън поклати глава и изпразни чашата си.

— Какво?

— Нищо.

Тя задържа погледа му за секунда.

— Направо е срамно да имаш толкова лошо мнение за себе си. Аз съм същият. Мисля, че е вторично увреждане от развода.

Тя кимна.

— Може би, макар че тогава се почувствах освободена. Както и да е, аз съм психологът. — Тя се засмя и си погледна часовника.

— Някаква работа ли имаш? — попита Пендрагън, когато тя си допи виното.

— За съжаление. Имам вечерна лекция със задочници. Горките душици, трябва да ме слушат след работно време.

— Ето, пак го правиш.

Тя се усмихна.

— Стар навик…

Той я изпрати до вратата и протегна ръка за довиждане, но Сю се наведе към него и лепна целувка на бузата му.

— О, щях да забравя — подхвърли тя, когато излезе в коридора. — Мога ли да те изкуша с една вечеря утре вечер у нас? За съжаление няма да е нещо особено. Не съм Делия Смит 4 4 Известна английска водеща на кулинарно предаване. — Б.пр. .

— Радвам се да го чуя — усмихна се Пендрагън. — За мен ще бъде удоволствие.

— Осем и половина?

— Да, ще дойда.

Степни, вторник, 7 юни, 11:45 вечерта

Денем мястото бе оживено от деца, но сега беше пусто.

Мъжът носеше дълга вееща се дреха от пурпурно кадифе. Полата се спускаше от тесен корсаж с бродерия и беше повдигната с помощта на тънка хартия и памук. Изкуствените нишки на черната перука закачаха корсажа и падаха свободно на раменете. Отзад перуката беше оформена много грижливо — в косите бяха вплетени златни копринени нишки. За да придаде на костюма завършен вид, мъжът беше сложил на главата си златна лента, на която бяха бродирани малки бели рози и тънки стъбла.

На краката си имаше златни копринени пантофки, малко издрани и мръсни от изсъхналата лятна кал по полето. Целият маскарад беше в ужасно противоречие с белите латексови ръкавици, които едва се виждаха изпод набраните дантелени ръкави. В дясната си ръка мъжът носеше клетка. Вътре жално скимтеше един шпаньол с намордник.

В далечината се издигаха домове, ярко осветени в този час на нощта. На изток, на фона на звездното небе се виждаше силуетът на железопътен мост. Мъжът влезе в запустялото място през една ръждясала метална врата под железопътния мост. Беше гореща нощ и кадифеното облекло го караше да се поти обилно. И за да станат нещата още по-гадни, с всяка крачка клетката сякаш натежаваше.

Обаче най-тъмното място не беше много далеч.

На трийсетина метра в полето мъжът потъна в мрака, само бялото му потно лице се различаваше под черните плитки.

Той сложи клетката на земята. Кучето не беше спряло да скимти, откакто го извади от багажника на колата. Клетката беше твърде малка за него и не му позволяваше да се движи. Горкото животно гледаше ужасено и търкаше глава в телената мрежа, когато се опитваше да се обърне.

Мъжът отвори малката кожена чанта, преметната през рамото му, и извади метална кутия. Вътре лежаха две спринцовки за подкожни инжекции. Той взе по-малката, свали капачето и вдигна капещата игла. Кучето изджавка, когато иглата потъна в задницата му, паникьоса се и започна да драска по решетката, да се блъска в нея и да се опитва да прегризе металната мрежа. След това замръзна и рухна.