Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Търнър точно беше взел едно списание за автомобилизъм от масичката за кафе, когато вратата се отвори и влезе Сидни Грегсън — добре облечен мъж на четирийсет години, с козя брадичка и големи червени очила. На челото му сякаш беше изписано „богат бохем“.

— Господа — поздрави той с усмивка. Пендрагън се представи, здрависаха се и Грегсън се обърна, когато Джес дойде при тях.

— Сержант Търнър.

— Моля, последвайте ме.

Излязоха в коридора. Сержантът беше последен и забеляза, че секретарката стрелна гърба на Грегсън с много мрачен поглед. Влязоха в хубав кабинет и Грегсън затвори вратата след тях. Витрини, пълни с екзотични стъклени скулптури, заемаха едната стена, а в другия край на помещението имаше голямо жълто-зеленикаво дъбово писалище. Вляво от него стоеше луксозен диван, тапициран с чортова кожа. Грегсън се хвърли в един въртящ се стол с кожена тапицерия, но не покани полицаите да седнат. Взе от бюрото стъклено преспапие и небрежно започна да го прехвърля от длан в длан.

— Господин Грегсън, благодаря, че ни приехте толкова бързо — започна Пендрагън.

— Човекът, който се обади, за да уреди срещата, спомена, че разследвате убийствата в Степни. Снощи видях репортажа по телевизията. Не мога да си представя какво ще търсите тук, господин главен инспектор.

— Две от жертвите са отровени. Предварителните изследвания показват, че една от главните съставки на използваната отрова е арсеник.

Грегсън сбърчи чело.

— И затова сте се сетили за производителите на стъкло? — В гласа му се долавяха язвителни нотки. Пендрагън бързо реши, че не харесва много Сидни Грегсън.

— Арсеникът и веществата, които го съдържат, са контролирани — отговори главният инспектор. — Както вероятно знаете, не може просто да влезете в магазина и да си го купите.

— Да, инспекторе, така е. Значи смятате, че вашият отровител работи тук?

Пендрагън изгледа Грегсън учудено.

— Не, но арсеникът трябва да е дошъл отнякъде. Да са ви изчезвали химикали от леярната?

— Мога да ви отговоря с едно доста недвусмислено „не“ — каза Грегсън и за миг спря да подхвърля преспапието. — Но може би ще искате да попитам и управителя на складовете, за да сме сигурни?

— Да, това ще бъде от полза.

— Да вървим тогава.

Веднага след кабинета завиха надясно и се спуснаха по няколко стъпала. През една летяща врата влязоха в леярната. Тя беше сравнително малка, но кипеше от работа. Група работници стояха до едната стена и стриваха някакъв прах с големи чукала. До тях се издигаше машина, която приличаше на огромен кухненски комбайн. Една пещ заемаше по-голямата част от центъра на помещението. Пред вратата й стоеше едър мъжага с тежък кожен защитен костюм, ръкавици и визьор, смъкнат пред лицето му. В ръката си държеше дълъг метален прът. Когато Грегсън и двамата полицаи минаха покрай него, стъкларят се наведе и завъртя металния прът. Стопеното стъкло променяше формата си като топъл карамел. Отстрани на пещта мъж със същия костюм, но с вдигнат над главата визьор въртеше ярко оцветено вещество в една вана.

— Тук правим скъпи чаши — обясни Грегсън. — Най-вече винени. Но приемаме и външни поръчки за фигурки и вази. Ние сме бутиков производител. Годишно правим само няколко хиляди ръчно изработени предмета.

— Колко служители имате? — попита Търнър, когато свърнаха в ограден със стъкла проход, който вървеше по края на леярната, далеч от пещта.

— Четиринайсет — отговори Грегсън. — Включително администрацията и шофьорите. Имаме трима майстори стъклари. Онзи човек там е Том Кенъли, почти звезда в нашия бранш. А мъжът, който върти приличното на меласа вещество, е Франческо Доналти. Един от най-добрите оцветители в този занаят. Работи от десет години за „Мурано“ и сме щастливи, че е при нас.

Стигнаха до врата, на която имаше табела: „Химически склад. Само за служители с разрешение“. Помещението беше малко, квадратно и без прозорци, пресечено нашир и длъж с метални стелажи, а в средата стоеше проста дървена маса. Мъж с бял гащеризон седеше пред екрана на компютър, но стана, когато Грегсън влезе.

— Алек, къде е Даниъл? — попита го Грегсън. — Даниъл Бийти е нашият склададжия — добави той като се обърна към двамата полицаи. — Това е Алек, който ни помага два дни седмично. Това са главен инспектор Пендрагън и сержант Търнър. Мислят, че може би доставяме арсеник на неподходящи хора.

Алек беше на двайсетина години, носеше очила с дебели рамки и имаше мазна коса, сресана на път.