Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Спомням си малко за пътуването от дома на Корнелий Агрипа до пристанище Кале и съм изтрил напълно спомените за пътуването по море, което започнахме оттам. Винаги съм се страхувал и отвращавал от морето. Още като дете, когато си играех на брега в Съфолк, не се доверявах на присъщата на вълните необузданост, на яростта на водата.

Когато наближихме Дувър, до нашия кораб се залепи митнически съд и ни съпроводи в пристанището. Пристигането ме изпълни с тревога, но не мога да отрека, че пристанището на Дувър беше впечатляваща гледка. Районът около пристаните беше много стар, но строителството на пристанището беше завършило само преди десетина години. Два големи вълнолома се простираха откъм страната на кея като големи челюсти. Когато пристигнахме, вече се беше стъмнило. От града, който лежеше на североизток от нас, се виждаха само няколко светлини, а в края на кея имаше огън, който никога не оставяха да загасне.

Четирима митничари се качиха на кораба ни. Претърсиха целия съд и провериха товара: подправки и коприна от Генуа, клетки с екзотични птици, за които капитанът твърдеше, че произхождат от Китай. Митничарите много харесаха създанията, защото имаха най-красивото оперение с цветовете на дъгата. Птиците бяха шумни, крякаха и пищяха и дори наподобяваха човешките думи, сякаш бяха обсебени от дявола.

Таях напразна надежда, че митничарите ще бъдат толкова заинтересовани от екзотичните птици, че няма да ни забележат. Сред екипажа от двайсет души имаше само неколцина пътници, включително Себастиан и аз самият. Разбира се, всички бяхме подложени на продължителен разпит и поискаха от всеки да покаже своите документи.

Ние бяхме заминали за Париж под маскировката на обикновени търговци на коприна, отиващи на панаира в Монмартър. Обаче както ни даде нови лица, маестро Агрипа беше съчинил цяла нова история за нас. Той ни превърна в английски търговци, които са ходили в Европа, за да проверят възможността за внос на вещество, което се нарича каламин. Този материал е важен за производството на месинг — търговски интерес, който точно сега беше започнал да нараства в Европа. Алхимикът беше избрал тази история, защото беше сигурен, че е подходящо неразбираема и ще ни спести необходимостта да се разпростираме върху подробностите на търговията с коприна или вноса на подправки.

Получи се. Когато единият от митничарите взе да ни разпитва за нашата търговия, не беше трудно да го отегчим с ентусиазма си относно техническите свойства на каламина. Колкото до пръстена и отровата, която Агрипа дестилира, страхувах се, че те ще ни причинят бъдещи проблеми. Съветът на алхимика по въпроса беше доста прост: „да е на показ“, каза той с хитра усмивка. Затова носех пръстена. Неговият огромен кръгъл смарагд биеше на очи, но аз изиграх измамата. Отровата беше по-тревожеща. Себастиан я носеше под наметалото си, но бяхме подложени на унижението на обиска и намериха стъкленицата. Себастиан обаче се беше подготвил с подходяща история. В малката стъкленица имало италианско лекарство за подагра с много остра и отвратителна миризма, обясни той и митничарите се задоволиха с това.

Те бяха щателни, това не може да се отрече, и ние много добре осъзнавахме, че мнозина от служителите в Дувър работят и като шпиони за Уолсингъм. Привидно на лов за контрабанда, те бяха в пряка връзка с шпионската мрежа на Главния секретар и горяха от желание да вкарат в примката симпатизанти на Филип Испански и католически мисионери като Себастиан и мен. Тази бдителност на англичаните се беше увеличила много през последните няколко месеца, откакто испанците видяха гордата си армада унизена от военния флот на Елизабет в английски води.

Стана полунощ, докато нашият кораб бъде освободен да продължи пътя си, и над Лондон вече се съмваше, когато се носехме по протежение на десния бряг на Темза. Прехвърлихме се на една ладия, която заплава на запад по реката и под Лондонския мост.

Живял съм няколко години в Лондон, преди да замина за Рим, но през сравнително късото ми отсъствие градът се беше променил. От реката виждах новите строежи, а старите сгради бяха променени и разширени. Самият Лондонски мост гъмжеше от живот. Големи къщи се издигаха от двете му страни, а някои сгради бяха построени направо над водата. Не малко от тях изглеждаха опасни. На брега на Темза също бяха построени сгради, и то толкова близо до водата, че горните им етажи се издаваха над течението.