Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Ладията пресече водите към южния бряг и района, известен като Саутуарк. Там къщите бяха струпани толкова близо една до друга, че беше трудно да си представиш как хората се разминават между тях. Едва когато нашият малък съд пристана, можахме да различим тесните тъмни улици между дъсчените къщи.

Аз погледнах назад към северния бряг и видях, че оранжевата светлина на утрото носи нов ден над този голям град. Пред мен лежеше Лондон. На запад реката извиваше, за да мине покрай Уестминстър, на изток Лондонската кула се издигаше над бедняшки покриви. Точно напред имаше огромно струпване от различни сгради: ковачници, кръчми, пекарници, свещоливници, бояджийници, обущарници и публични домове — всяка, свързана с елемент от живота на хората, струпани на няколко квадратни километра. Над тях се извисяваше огромната катедрала „Сейнт Пол“, която някога беше в центъра на католическия живот в града. Сега тя бе собственост на новата религия, узурпирана от еретици, които наричаха себе си вярващи. Сградата още внушаваше страхопочитание — квадратната й кула бе по-висока от всяка друга сграда в цял Лондон. Тя ще пребъде, помислих си аз, докато слизах от ладията. Това ще е последната издигаща се сграда в тази страна и с Божията благословия аз ще я върна към нейното истинско предназначение — място за богослужение на Единствената Истинска Вяра.

Когато със Себастиан слязохме на сушата, изпитах голямо облекчение. Зная, че мъжете трябва да пътуват по море, но това не е за мен. Двама прислужници намериха нашите чанти в купчината на носа на ладията и ги свалиха на кея. Аз им дадох един фартинг и видях млада жена да се приближава към нас. Изглежда беше от простолюдието, защото носеше раздърпани одежди от груби тъкани — смесица от сив и кафяв вълнен плат. Черната й коса беше почти изцяло скрита под мръсно тъмнокафяво боне. Единствената й впечатляваща особеност бяха интелигентните зелени очи. Беше се задъхала леко.

— Моля за вашето извинение, господа — започна тя с нежен глас и лек ирландски акцент. — Бях задържана от домашни въпроси. — Като видя нашите учудени изражения, жената се огледа набързо и каза: — Вие ме очаквахте, нали? Господин Гапиар ми изпрати бележка, че имате нужда от подслон. Или сте променили плановете си?

— Не, не — побърза да каже Себастиан. — Разбира се, че не сме. — Той ми хвърли чантата и едва не ми изкара въздуха.

Момичето се засмя, но бързо се овладя.

— Извинете, господине.

— Няма защо да се извиняваш — усмихнах й се аз.

— Как се казваш?

— Ан, господине. Ан Дохърти.

— Е, Ан, хайде, води ни.

Саутуарк беше започнал да се събужда. От реката до платното на Кент стрийт се простираше пазар. Сергиите, наредени по протежение на улицата, бяха пълни със зеленчуци, риба и хляб. Зад мен се чу вик и аз едва не се сблъсках с момче, което буташе количка, пълна с картофи. То зави и изчезна в един тесен пасаж.

Този лондонски квартал имаше най-лошата слава в целия град. Въпреки че преди бях живял в относително бедния квартал Чипсайд, на север от реката, моите съседи и аз смятахме хората, принудени да живеят в Саутуарк, за най-нещастните души. Основната причина за лошата слава на района беше изобилието от вертепи, бирарии и дупките, където се играеше комар. Това беше място, което лицемерите, наричащи себе си пуритани, естествено презираха. Те бяха най-лошата порода, родена от новата религия. Докато крачехме по започващите да просветват улици, аз си спомних памфлета, публикуван от един такъв невежа, който беше толкова глух за радостите на живота, че се почувствал обиден от най-простите удоволствия на онези, които живееха и работеха в Саутуарк. Ако не ме лъже паметта, беше изсипал цяла тирада срещу злините на един от новите театри в квартала: „Там имаше танци, музика, шеги и веселие — всички неща, на които подведеното паство се наслаждава, но пастирът осъжда“. Аз също вярвам в приличието и умереността, но нямах време за заблуди като неговите.

Трябва да кажа, че със сигурност не бих избрал да стоя там, ако зависеше от мен. Това беше опасно и пълно с насилие място, където човек трябва да бъде непрекъснато нащрек за джебчии и където бройката на скитниците надвишава тази на хората, работещи честно, за да си плащат наема. Разбира се, имаше важна причина, помислих си аз със скрита усмивка, толкова малко лондончани да живеят от тази страна на Темза и тя беше, че в района имаше не по-малко от четири затвора.

Ан вървеше бързо и очевидно познаваше живота на улицата. Въпреки че беше само една крехка жена, изглеждаше съобразителна и достатъчно наблюдателна, за да отблъсква онези с лоши намерения. Завихме по тясна улица и поехме в южна посока по лъкатушещи улици. Много от къщите тук бяха в лошо състояние. Деца в дрипи играеха в сенките на тези бордеи, като избягваха лайната и старите кучешки кокали.