Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Явно са го изнудвали.

— Да, и е достатъчна причина да разруши една връзка, когато истината излезе наяве.

— Ти имаше усещането, че Софи Темплър крие нещо.

Пендрагън стана и закрачи пред бюрото си.

— Роб Грант беше останал с чувството, че служителите на „Рейнър и партньор“ не си падат много по Мидълтън. Вярно, че не беше мистър Обаятелност, но може и да са чули нещо от някое пиленце.

Търнър вдигна рамене.

— Да, неговото минало може да се окаже мотив, но няма да ни помогне много, когато се стигне до въпроса кой го е извършил… може да е всеки.

— Съгласен съм, но това е начало. Мисля, че е време да се отбием при Макс Рейнър. Може би ще хвърли малко светлина върху неясното минало на Тим Мидълтън. В края на краищата той е приятел на семейството.

Излязоха от кабинета на Пендрагън и тръгнаха към изхода, когато началник Хюз показа глава от кабинета си и попита:

— Джак, може ли за секунда?

— Ще те чакам в колата — каза Търнър и продължи сам.

Пендрагън разбра, че нещо се е случило, защото Джил не му предложи стол. Тя се върна зад бюрото си и остана права, подпряна на юмруците си. Едва тогава Пендрагън забеляза вестника пред нея.

— Предполагам, че не си видял това? — каза Хюз и почти запрати броя по него.

Той почувства как пребледнява. Беше местният парцал „Газет“. Имаше негова снимка, а заглавието крещеше: „Напуснат… заради жена“. Под него започваше статията: „Главен инспектор Джак Пендрагън, който пристигна само преди няколко дни в полицейското управление на Брик Лейн, има толкова скелети в гардероба си, че може да се присъедини към някой цирк и да управлява влакчето на ужасите. Наскоро изгонен от полицията в Темз Вали, бившето оксфордско ченге е зарязано от съпругата си след петнайсет години брак. Джийн Пендрагън го напуснала миналия януари и сега живее със своята любовница, директорката на училището в Кидлингтън, Сара Милигън. Щастливата двойка не беше на разположение за коментар, но източници, близки до Пендрагън, обясниха, че бракът им се пропукал преди пет години, когато деветгодишната им дъщеря Аманда изчезнала на път за училище в оксфордския район Хедингтън. Момичето не е намерено. Според данните…“

Пендрагън свали вестника и погледна Хюз в очите.

— Това е възмутително — започна той. — Как се осмеляват…

Джил Хюз едва се владееше.

— Джак, пропускаш основното.

— И то е?

— Сериозно ли говориш? Основното е, че ножовете са извадени. Какво, по дяволите, си направил, за да настроиш така пресата?

— Нищо не съм… — И тогава си спомни срещата на стъпалата пред управлението. — О, мамка му!

— Какво?

— Вчера налетях на някакви журналисти.

— Налетя? — Тя седна зад бюрото и преплете пръсти.

— Когато излязох от сградата, натикаха камери и диктофони под носа ми. Може би не съм бил достатъчно учтив.

— Очевидно!

— Но това е смешно. Това е клевета. Не съм уволнен…

— Джак, не ме е грижа за това. Не искам да дразня местната преса. Главен инспектор Пендрагън, те са наши съюзници!

Той я погледна въпросително.

— Съюзници? В Оксфорд ние…

— Това също не ме интересува — прекъсна го тя, като повиши глас. — Това не е Оксфорд. Тук ще работиш по моите правила, а аз искам да правим мили очи на пресата. Разбрано?

Джак не отговори.

— Разбра ли, главен инспектор Пендрагън?

— Да, госпожо — отговори той. — Как са разбрали за Джийн?

Тя въздъхна и поклати глава.

— Трудно ми е да повярвам, че някой тук се е раздрънкал.

— Какво искаш да кажеш? Кой тук може да знае?

— Джак — изражението й леко се смекчи, — такова нещо не може да остане дълго скрито.

— Очевидно не — отговори той през зъби. — Много мило, че са споменали и дъщеря ми.

— Да, това очевидно е удар под кръста.

— Но няма значение, нали? Трябва да съм мил с пресата.

Началник Хюз погледна стиснатите си ръце. Пендрагън забеляза, че връхчетата на пръстите й са побелели. Когато вдигна очи, изражението й беше подчертано безизразно.

— Искам да информираш пресата — нареди тя. — Оставям на теб да организираш пресконференцията, но искам да го направиш още днес.

Той хвърли вестника на бюрото й и излезе от кабинета.

Един униформен полицай помагаше на възрастна жена да излезе от управлението. Пендрагън точно беше стигнал до вратата, когато дежурният сержант извика зад гърба му.

— Сър?

Пендрагън спря, пое си дълбоко дъх и погледна през рамо.

— Да?

— Съжалявам, че ви досаждам. Тази възрастна дама — той кимна след нея, — съобщи за изчезването на нейното куче. Шпаньол.