Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Черният дроб на нашата жертва — делово обясни д-р Джоунс. — Толкова тежка некроза, че почти се е втечнил. Точно това може да се очаква от кантаридина. Същото се отнася и за другите вътрешни органи. — Джоунс посочи подобна количка от другата страна на масата. — Бъбреците и панкреасът са почти унищожени.

Джоунс докосна рамото на Пендрагън и посочи с химикалка тялото.

— Гениталиите са подути и пълни със съсирена кръв. Това също е дело на кантаридина. Освен това той е отрова, която причинява повръщане на кръв.

Пендрагън не можа да скрие отвращението си. Малко неща вече можеха да го шокират и ужасят, но почувства известна утеха, че още може да сметне някои форми на смърт за неописуеми.

— Значи всяка от трите отрови би могла да убие Мидълтън на място? — провери той отново.

— Меко казано, инспекторе. Някой е искал Мидълтън много мъртъв.

Париж, март 1589 г.

Останахме у алхимика още два дни и две нощи. Той искаше да се увери, че неговата помощ за нашата физическа промяна е била резултатна и че извлеците, които ни беше дал, и химикалите, използвани, за да променят косите и кожата ни, няма да изчезнат бързо. Трябва да добавим и факта, че времето пак се влоши.

Жената, която бях видял, когато се свестих, се грижеше добре за нас. Казваше се Катрин и беше пра праплеменница на Корнелий Агрипа. Тя беше дружелюбно и нежно момиче, само на седемнайсет лета. Когато за пръв път я видях, сметнах нейното лице за много привлекателно, макар че бях болен и в унизително състояние. Красотата й обаче нарасна, когато я видях с напълно възстановено зрение. За мен Катрин имаше лице на Мадона. Походката й, гласът й, интелигентното й поведение — тя наистина имаше вид на излязла от картина. Но не можех да примиря това с факта, че бе помощник на своя чичо и му помага в онова, което смятах за дяволско изкуство.

През нашата последна вечер в дома на Агрипа не можах да устоя и повдигнах този въпрос. Себастиан беше заспал в съседната стая и Катрин беше дошла да донесе извлека на някакво лекарство, което трябваше да взема.

— Не се ли страхуваш за душата си? — попитах аз направо.

Тя изглеждаше учудена и понечи да си тръгне, но нещо я накара да остане. Поканих я с ръка да седне до мен на леглото.

— Отче, ти не разбираш — отговори тя след миг колебание. — Моят чичо не е злодей.

— Катрин, не можеш да кажеш, че онова, което върши, е дело на добър християнин, нали?

— Моят чичо е добър и вярващ католик.

— Черното изкуство и Божият път са непримирими. Знаеш това.

— Моят чичо не е магьосник.

Аз я погледнах невярващо.

Тя се изправи.

— Моят чичо вярва, че търсенето на познания и разбирането на природата не трябва да бъде ограничавано от тесния човешки кръгозор.

— Църквата смята алхимията за ерес.

— В Библията не се казва, че е грешно да вариш химикали или да изучаваш естествената философия, търсейки познания за света, който Господ е сътворил.

— Библията не е книга с неограничена дължина, макар да съдържа безкрайна мъдрост — отвърнах аз, започвах да се дразня. — Затова са ни дадени църковни водачи и Бог говори чрез устата на Светия отец в Рим. Има много неща, които ние трябва да тълкуваме и за които трябва да вадим наши собствени заключения. Не всичко е изяснено за нас, нито пък щеше да ни е от полза, ако беше така.

— Тогава един алхимик е еретик или не, в зависимост от това дали вярва истински. Просто въпрос на подбуди. Доброто е в основата на всичко, което чичо прави.

— Ти смяташ, че варенето на отрови и извършването на убийство са… — Замълчах, защото осъзнах какво казвам.

Катрин ме гледаше със странна смесица от съжаление и съчувствие.

— По този въпрос нашият отец Белармино изясни кое е добро и кое — зло, отче Джон. Въвеждането на еретиците в Едната Истинска Вяра, независимо дали чрез убеждаване или смърт, когато на изгубената душа може би ще бъде дадена последна възможност за изкупление, е наш дълг. Убийството на еретик не е убийство, а добрина.

— Да — кимнах аз след дълго мълчание. — Сам Белармино ни насочи към теб и твоя чичо. Извинявам се. Беше погрешно да хвърлям обвинения върху чичо ти и да поставям вярата му под съмнение. Твоят чичо е Божи служител, каквито сме и ние, той трябва да използва талантите си за напредъка на Божието дело, както и аз. А ако на страхливците им се струва, че извършваме смъртни грехове, за да ускорим едно по-голямо добро, така да бъде. В деня на Страшния съд Всемогъщият Бог ще разбере… и ще прости.