Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Тя посочи един стол до кухненския плот.

— Еспресо?

— Благодаря.

Търнър извади бележника си и се загледа в стегнатия задник на жената, докато тя наливаше кафето.

— Открихте ли нещо за… за това как е умрял Тед? — попита Софи, без да се обръща. Търнър реши, че акцентът й на жена от средната класа е заучен, защото долови някои от есекските гласни, с които беше израснала. И въпреки привидната й изисканост, не беше трудно да си представиш как с нейните приятелки пищят с фалшиво вълнение на голото мъжко шоу в „Чипъндейл“ или псуват като войници след няколко водки с тоник.

— Прекалено рано е — отговори той. — Очакваме доклада от токсикологията.

— Значи не е било хранително отравяне?

— Ние го смятаме за убийство.

Тя ахна тихо и му подаде кафето — гъста кафява течност в мъничка чашка.

— С господин Мидълтън сте били… гаджета до скоро?

— Да. — Тя го погледна право в очите. Разстроената млада жена от вчерашния следобед вече я нямаше. — Скъсахме преди няколко месеца.

— Дълго ли бяхте заедно?

— Две години.

— Значи е било сериозна връзка.

Тя се върна при кафеварката, за да я изключи.

— Аз нямам случайни връзки.

— Мога ли да попитам защо не се получи?

Тя се изненада, но добре го прикри. Облегна се на кухненския плот и отпи глътка кафе.

— О, обичайното. Просто се отчуждихме. Искахме различни неща.

— Разбирам. Раздялата груба ли беше?

— Какво целите?

— Вие и вашият… приятел, Маркъс Кембъл, сте имали кавга с Мидълтън в ресторанта.

Тя вдигна рамене, гледаше го с леко наклонена глава.

— Да, това не е тайна. Отговорих още вчера.

— Вчера за пръв път ли видяхте господин Мидълтън след скъсването?

— Всъщност да. Нарочно се избягвахме — отговори Софи. — Не е трудно. Градът е голям.

— А господин Кембъл? Откога се познавате?

— За бога, какво общо има това?

Той не й обърна внимание. Тя въздъхна и изпи кафето си.

— Маркъс е мой клиент.

Търнър погледна в бележника си.

— Административен директор на холдинг „Тревелиън“?

— Да. Те са една от най-големите фирми в моя портфейл.

— Господин Кембъл беше ли причина вие с Тим Мидълтън да се отчуждите?

— Не! — Тя се разгневи, хладното лустро беше зарязано. — Тим има… имаше някои добри качества, но с него се живееше много трудно… О, за бога!

Очите й пламнаха и Търнър реши, че не е от жените, които изглеждат красиви, когато се ядосат. Усещаше, че крие доста, и вероятно беше сгрешил, като я настрои срещу себе си.

— Госпожице Темплър, съжалявам, ако приемате тези въпроси твърде лично — отговори сержантът, опитвайки се да смекчи гласа си, — но съм сигурен, че искате да открием убиеца на господин Мидълтън.

Тя сякаш се смали, когато чу това.

— Да, съжалявам. Още не съм свикнала. Изглежда толкова нереално. Вижте, Тим и аз… няколко месеца беше страхотно, но после… е, предполагам, че с всички е така, нали? Първоначалната тръпка изчезва.

— Какъв човек беше той?

— О, много умен. Творческа натура. Забавлявахме се, но както казах, движехме се в различни посоки.

Тя изглеждаше много уморена и започна да си поглежда часовника.

— Вижте, съжалявам… трябва да хвана влака.

— Разбира се. — Търнър слезе от столчето до кухненския плот. Софи Темплър взе кремава кожена чанта от пода и го поведе към входната врата, като пътьом си облече якето.

Тръгна по стълбите пред него и излязоха на кея, където тя измъкна чифт големи слънчеви очила „Шанел“.

— Сержант Търнър, съжалявам, ако не съм била от голяма полза. — Беше прегърнала кожената чанта с две ръце и го гледаше с наклонена глава.

Всичко, което прави, е внимателно нагласено, помисли си Търнър.

— Станцията на метрото е в тази посока. — Тя посочи зад гърба му и му протегна ръка.

— Госпожице Темплър — започна той, пренебрегвайки очевидното й желание да се отърве от него, — имате ли представа защо господин Кембъл е искал да си тръгне от ресторанта след смъртта на Тим Мидълтън? Знаели сте, че полицията ще дойде.

Очилата скриваха лицето й и беше трудно да се каже какво въздействие имаше неговият въпрос.

— Предполагам, че е мислил за мен. Маркъс е крайно внимателен човек. И — добави тя с лека усмивка — аз бях много разстроена, ако си спомняте.

— Да, така и предположих — отговори той и се загледа след нея, докато тя се отдалечаваше.

Търнър точно стигна до колата си, когато телефонът му иззвъня.

— Нещо полезно? — попита Пендрагън.

— Само че крие нещо.