Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Джоунс смята, че става дума за отравяне.

— Това е работа на токсикологичната лаборатория. Тя трябва да докаже или отхвърли тази идея — отговори Нюман, без да го погледне. — Тук няма много работа.

— Така ли?

— Както изглежда, било е нормален обяд. Прибрахме в пликчета всичко, което беше на масата, а един от моите сътрудници прави същото с кухненските съдове. Ако Мидълтън е бил отровен по обичайния начин, не се съмнявай, че ще намерим доказателства.

— Сигурен съм — отвърна Пендрагън, докато се изправяше. След това тръгна към кухнята. Там един криминолог внимателно изливаше в цедка течност от сосиерата. Входът към кухнята беше далеч от мястото, където Мидълтън бе умрял. Трудно бе да си представиш как някой от компанията край фирмената маса се е промъкнал в кухнята, без да го забележат, и е сложил арсеник в храната. И дори да го е направил, как би могъл да знае, че ще я поднесат точно на Мидълтън? Оставаше възможността някой от служителите на ресторанта да е виновен. Но това беше твърде невероятно.

— А и къде, по дяволите, е мотивът? — каза на глас Пендрагън.

Пендрагън се промъкна под полицейската лента, която заграждаше тротоара отвън, и кимна на полицая до входа на ресторанта. Реши, че няма повече работа тук. Поигра си с мисълта да се върне в управлението и да помогне на Търнър, но изведнъж почувства съкрушителна умора. Пресече главната улица и тръгна пеша към новия си апартамент. Нямаше нищо против една разходка, макар че беше много горещо. Движението не беше натоварено. Продавачите на сергиите от другата страна на улицата, срещу Лондонската болница, бяха прибрали стоката си по-рано заради потопа. Знаеха, че малко хора биха се разхождали край подгизналите и вдигащи пара сергии.

Платното и тротоарите още блестяха, канавките, от толкова време сухи, се бяха справили добре с пороя. От бетона и асфалта се вдигаше пара и Пендрагън усещаше как влагата прониква в костите му. Скоро потъна в мисли, опитваше се да подреди парчетата на пъзела, които не пасваха. Вече имаше две тайнствени смърти, свързани със строителната площадка. Жертвите се познаваха бегло, но какви възможни връзки имаше помежду им? Доколкото знаеше — никакви. Никакви, освен че работеха по същия проект. Но единият беше работник, а другият — архитект. Единият беше пребит до смърт, а другият… какво точно се беше случило на Тим Мидълтън? Можеше да е просто нещастен случай. Просто странно съвпадение. Но не му се струваше вероятно.

А скелетът? Той също беше свързан със строителната площадка на Фримли Уей. Не можеше да се пренебрегне фактът, че хората започнаха да умират, след като го бяха разкопали.

Пендрагън беше толкова потънал в мисли, че едва различи сградата, в която живееше. След малко видя, че входната врата е отворена. Прекрачи прага и чу приглушен писък от коридора, където се намираше апартаментът на Сюзън Латимър.

Стигна дотам точно в мига, когато един мъж изхвръкна от жилището. Беше едър, с качулка и маска на Обама, и изненада Пендрагън неподготвен. Заби рамо в гърдите му, запрати го назад към касата на вратата и избяга.

Пендрагън понечи да го последва, когато чу стенание. Сю се надигаше от пода и притискаше лицето си. Той се втурна към нея и й помогна да стане. Тя имаше голямо натъртване и драскотина под дясното око.

— Грабна ми чантата — каза тя и избухна в сълзи. Пендрагън я прегърна през рамо и тя се разхлипа на гърдите му.

Лондон, понеделник, 6 юни

Сержант Джес Търнър спря пред жилищната кооперация и си погледна часовника. Беше 8:30 и червеникавокафявите тухли на преустроения склад на Източноиндийската компания бяха залети от ярката слънчева светлина на утрото. Зад него се къдреше черната вода на пристанището, където някога бяха стояли на котва търговските кораби, пренасящи екзотични стоки от далечни места. В далечината се издигаха пламтящите кули на Докландс, над които властваше Канари Уорф, свидетелство за социалната революция, преобразила този район.

— И е много хубаво — тихичко каза Търнър, докато гледаше към прозорците. Беше проучил досието на Софи Темплър. Двайсет и шест годишна, завършила бизнес администрация в колежа „Голдсмит“. Сега работеше за „Удруф & Холм“ — най-голямата компания за връзки с обществеността в Британия. Софи отвори вратата на апартамента. Носеше тясна черна пола с цепка, кремава копринена блуза и обувки с високи токчета. Дългата й до раменете кестенява коса миришеше на тропически плодове. С мимолетна усмивка и едно „здрасти“ тя пусна сержанта в широкото пространство със сводест таван, бели стени и полиран бетонен под. Вътре имаше огромен бял каменен кухненски плот, мека светлина от невидими лампи и чифт големи сиви дивани от чортова кожа. Сводест коридор водеше до спалнята. До нея имаше малък кабинет, в който се забелязваше големият екран на един „Макинтош“ върху стъклена маса. Търнър усети аромата на кафе.