Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Кантарела? — повторих аз. — Зная това име.

— Така ли? — попита Агрипа и се обърна да ме погледне. — Малцина са го чували, млади човече. То беше пазено като голяма тайна. Но вероятно са останали сенки от миналото, които витаят из Рим. Кантарела е отрова, най-смъртоносната, съществувала някога. Няма нужда да знаете нейните съставки, а и аз не бих ви разкрил формулата. Достатъчно е да кажа, че Леонардо, а по-късно и моята господарка Лукреция Борджия, познаваха много търговци и пътешественици, които бяха посетили странни части на света и се бяха върнали в Италия с необикновени вещества. Между другите неща те донесоха растителни смоли от страни, за които се говори, че са пълни с гъста растителност, огромни змии и хора, чиято кожа е с цвета на катран.

Ненадминатият експериментатор Леонардо откри формулата за кантарела, когато аз бях дете. Не е имал намерение да произведе отрова. Тя е страничен продукт от неговите изследвания. Търсел е средство за запазване на плът, което да му помогне в анатомичните му експерименти. По-късно, когато през 1499 г. е работил за семейство Борджия, той бил прелъстен от Лукреция, за да й разкрие тайната. По това време тя е деветнайсетгодишна, все още нова в черните изкуства. Тя веднага осъзнала възможностите на това вещество и била още по-очарована, когато Леонардо предположил, че отровата може да се усили хилядократно, когато премине през тялото на животно и се пречисти от неговите естествени течности.

Агрипа замълча, извади стъкленицата от пламъците и погледна в нея на светлината от огъня. Изглежда, остана доволен, защото я остави в една стойка на масата.

— Леонардо решително отказал да провери своята теория и напуснал службата при семейство Борджия. Това е проява на смелост, за която друг по-незначителен човек не би посмял и да помисли. Но по това време Лукреция вече научила всичко, което й трябвало. Аз бях още момче, но бях привлечен в нейния кръг, защото имах дарба за естествената философия. Ще ми се да вярвам, че дадох много на Лукреция Борджия. Бях неин секретар и помагах при първите опити за рафиниране на кантарела. Аз й дадох философската непреклонност, която й липсваше. Използвахме котки, кучета и два пъти мечки, преди да усъвършенстваме техниката. — Това — завърши той, като вдигна стъкленицата от стойката — е пречистена кантарела. Една капка убива на мига.

— А пръстенът? — попитах аз.

— Както казах, той е средството. Това… — той огледа течността в стъкленицата — е веществото. Това е моят дар, моят принос за вашата мисия. Вие ще използвате пръстена и отровата, за да убиете английската курва Елизабет Тюдор.

— Но защо да стигаме чак дотам? Какво й е лошото на една проста сабя? И жената кърви като всички останали.

— Сабята е ненадеждна, млади човече. Със сабя може да раниш, но да не убиеш. Трябва да знаеш, че Елизабет има много врагове и други преди теб са опитвали с груби оръжия. Този пръстен и отровата могат лесно да се скрият и са непогрешими. Една драскотина и еретичната кралица на Англия ще умре за секунди.

Степни, неделя, 5 юни, 2:45 следобед

Пендрагън беше виждал толкова дъжд само веднъж. Тогава беше на деветнайсет. Родителите му очакваха, че ще прекара ваканцията в къщата им точно до Уайтчапъл Роуд, но той току-що беше изкарал първата си година в Оксфорд и замина за Париж с група приятели. Бяха се разделили в Боа дю Булон, като се разбраха да се срещнат в Екс и заложиха по десет франка за онзи, който стигне пръв.

Пендрагън седя цял час до пътя и чете „Игра на стъклени перли“, преди един шофьор на камион, който пътуваше на юг, да го качи. Оказа се, че шофьорът е за Лион, и Джак бе зарязан в края на града в три сутринта. Точно беше тръгнал по лентата между двете платна, когато започна потопът. Той се скри под някакви дървета и загледа как бурята се приближава през реката. Светкавиците пронизваха водата като дяволски пръсти, а басовото боботене на гръмотевиците го блъскаше в гърдите.

Сега Майл Енд Роуд, или онова, което можеше да се види през предното стъкло, приличаше на тясна река, излязла от коритото си. Водата преливаше над бордюрите и покриваше тротоарите. Дори с пуснати на максимална скорост чистачки, предното стъкло приличаше на водопад.

Телефонът на Търнър иззвъня и той прочете съобщението от управлението.

— Шефе, обаждането е дошло в два и единайсет минути. Собственикът, някой си… — той погледна по-внимателно дисплея — … господин Конта… дино бил там. Има доста свидетели. Мъжът рухнал на една от масите.