Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Благодаря, сержант, но няма нужда. — Тогава се сети, че Викърс и Тачър цяла сутрин бяха търсили кости около Фримли Уей. — Изскочи ли нещо? — попита той.

— Не, шефе. Претърсихме целия район. Кофите за боклук, контейнерите за строителни отпадъци… нищо.

— Ще седнеш ли? — попита Търнър.

Пендрагън си свали сакото и седна до Търнър, поставяйки халбата си върху покритата с разхлопан гетинакс маса, вече отрупана с чаши и празни пакетчета от чипс.

— Джес, смятам, че е твой ред — подвикна Роб Грант със закачлива усмивка. — И гледай да го направиш малко по-вкусно. Последното ти усилие си беше направо отврат.

Търнър стрелна Грант с презрителен поглед.

— Каква е играта? — попита Пендрагън.

— Главоблъсканици. Аз представям сцената, а те ми задават въпроси, на които трябва да отговарям. Опитват се да открият как е извършено престъплението.

Пендрагън се усмихна.

— Боже, това ме връща в младините. Играл съм го в Ок…

За момент около масата настана тишина. След малко Кен Тауърс я наруши:

— Всичко е наред, сър. Няма нужда да се извинявате за образованието си. Аз съм доволен да спомена и гимназията „Кенингтън Модърн“.

Около масата избухна смях.

Пендрагън кимна и по устните му заигра усмивка, а Джес Търнър каза:

— Добре. Готови ли сте? Чудесно. Джон и Саманта лежат мъртви на пода. До телата има мокро петно, а наблизо — парчета стъкло. Какво се е случило?

Пендрагън се отпусна назад с халбата си. Знаеше тази главоблъсканица, но нямаше намерение да им развали удоволствието.

— Има ли някой друг в помещението?

— Не.

— Вратите и прозорците са затворени или отворени.

— Всички са затворени.

— Джон и Саманта… женени ли са?

— Може би.

— Какво искаш да кажеш с „може би“? — озъби се Роб Грант. — Или са женени, или не са.

Търнър вдигна рамене.

— Живеят заедно.

— Млади ли са, или стари? — попита Маклиби.

— На средна възраст.

— Как са умрели?

— Задушили са се.

— Удушени ли са?

— Не.

Грант се обърна към инспектор Тауърс.

— Кен, какво ще кажеш за стъклата и водата? Някой трябва да е нахлул в къщата.

— Да — кимна Тауърс. — Има ли строшени прозорци?

— Не.

Джими Тачър отпи голяма глътка от светлата си бира и лицето му просветна.

— Ох! — каза той и остави чашата на масата. — Джон и Саманта… не са хора, нали?

Търнър се опита да остане безразличен, но от него нямаше да излезе добър покерджия.

— Става дума за риби. — Тачър отпи още една глътка, докато другите го гледаха, а Търнър въздъхна.

— Това са златни рибки. Котката е бутнала аквариума от шкафа. Той се е строшил… всичко е в стъкла. Джон и Саманта са се задушили.

Маклиби плесна с ръце и се засмя.

— Блестящо!

Тачър се поклони театрално, а Джес Търнър поклати глава.

— Знаеше я.

— Не — каза Тачър със самодоволна усмивка. — Просто съм гениален. Това е всичко. — И се почука с пръст по главата, за да подчертае думите си.

— Добра работа, умнико — отвърна Търнър. — Мисля, че е твой ред да почерпиш. — Усмивката изчезна от лицето на Тачър, който стана и закрачи покорно към бара.

— Ако това може да те утеши — тихо каза Пендрагън на Търнър, — на цяла маса студенти в Оксфорд им трябваше много повече време, за да стигнат до отговора.

— Да, това е много утешително, сър — отговори Търнър и изпразни чашата си.

— И така, успя ли да вземеш симкартата от Мидълтън?

— Цяла сутрин се опитвах да се свържа по мобилния с него. Изключил го е. Преди около час успях да го хвана. Обеща днес следобед да се отбие в управлението. Каза, че отива на някакво фирмено празненство.

Пендрагън се готвеше да отговори, когато телефонът му започна да звъни.

— Да? — Той се вторачи безизразно в пространството. — Кога?… Да, зная го. Ще бъда там след пет минути. — Стана и си облече сакото.

— Още едно произшествие — съобщи той на полицаите около масата. След това се обърна към Маклиби и Грант. — Ще имам нужда от вас. Имаме труп в ресторант „Ла Долче Вита“. Съвсем близо до „Джангълс“.

Париж, февруари 1589 г.

— Вие се усъмнихте в моите намерения — каза Агрипа, — но едва когато видях този пръстен, аз разбрах със сигурност, че сте онези, за които се представяте.

— Защо?

— Защото съм го виждал и преди. Познавах човека, който го притежаваше, и знаех, че се съхранява от почти век в канцеларията на Светия престол. Аз бях младеж в двора на папата от Борджиите, Александър VI. Бях нает като личен алхимик на неговата дъщеря Лукреция Борджия. Това ви изненадва, нали? — добави Агрипа с бледа усмивка. — Не би трябвало. Когато бях млад, се нуждаех от покровители, за да оцелея, а по онова време Лукреция Борджия беше най-могъщата жена в света. Освен това беше покварена и според някои толкова зла, че за нея няма изкупление. Но такова беше цялото й семейство. Тя не беше по-лоша от тях, но може би нейното поведение изглежда по-стряскащо, защото беше от нежния пол.