Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Някой май е прекалил — прошепна един от младшите архитекти на секретарката до него. Тя се изкикоти. Очите на Мидълтън рязко се отвориха и той огледа масата, но очевидно не можеше да фокусира. Разхлаби вратовръзката си и се опита да събере мислите си.

Гръмотевица избоботи басово над главите им и една светкавица разцепи небето толкова наблизо, сякаш някоя крушка се беше пръснала над масата.

— Гаф номер едно — продължи Мидълтън, като леко заваляше думите. — Гаф номер едно трябва да се припише на… — Той спря отново и онези, които не отместиха поглед от неудобство, забелязаха струйки пот по слепоочията му. Очите му изглеждаха кървясали. Той отвори уста, за да каже нещо, но челюстите му само се отваряха и затваряха леко, сякаш управлявани от скрити върви. Той се преви и се хвана за стомаха. Олюля се и сграбчи масата, за да запази равновесие. Един от чертожниците, който седеше вдясно от него, скочи и се опита да го подкрепи.

Мидълтън направи крачка назад, а на лицето му беше изписан ужас. Хвана се за гърлото и очите му изскочиха. В ъгълчетата на устата му се появи бяла пяна. За миг погледна надолу, докато се клатушкаше, сякаш беше ослепял, и когато вдигна отново глава, всички видяха, че лявото му око се е превърнало в червен кръг. Струйка кръв течеше от него по бузата. Мидълтън изрева и от устата му изригна поток кръв и бълвоч. Той опръска масата и улучи двама от събралите се, които отскочиха ужасени.

Мидълтън се стовари на масата и заби лице в няколко бутилки вино и чаши. Една от жените изпищя и скочи. Мидълтън се плъзна назад и докато падаше, от устата му изригна още кръв и бълвоч.

Макс Рейнър се втурна към него. Мидълтън беше престанал да се движи. Едното му око гледаше невиждащо тавана, а другото беше напълно червено. Рейнър допря два пръста в шията му и се обърна към останалите, които се бяха струпали около тях.

Бяха докарали вещите на Пендрагън от Оксфорд и през нощта ги бяха оставили в склада на фирмата. Отне му само двайсет минути, за да ги натовари в колата си. По-трудно беше да ги качи до апартамента си на третия етаж. След шест курса вече беше изтощен. Докато чакаше чайника да заври, разглеждаше сбирката от кашони и един самотен найлонов чувал за отпадъци, пълен с дрехи. Не за първи път си помисли колко малко може да покаже за отличник от Оксфорд и четвърт век в полицията.

Наля вряща вода върху пакетче чай, добави малко мляко, разбърка тъмнокафявата течност и седна в едно от креслата, които вървяха с апартамента. Докато вдигаше чашата към устните си, огледа твърде силно осветеното помещение. Стените бяха покрити с тапети, боядисани в светлокафяво. Цветът не беше лош, но избелял, антика от 70-те години.

Килимът беше нов, но твърде шарен за неговия вкус. Пердетата… е, те трябваше да се махнат. Веднага щом му остане време.

Отиде до големия издаден прозорец и погледна към улицата — малка пряка на Степни Уей. Беше се смрачило, въпреки че бе ранен следобед. Натежали от дъжд буреносни облаци се блъскаха злокобно. В края на улицата се виждаше джамия. Срещу нея имаше денонощна бензиностанция, осветена в червено и синьо. Тя приличаше на някакво екзотично морско създание, извадено от Марианската падина.

Сградата, в която беше жилището на Пендрагън, бе мърлява кооперация с половин дузина апартаменти, но той забеляза, че три или четири от къщите на улицата бяха облагородени и модернизирани, за да станат желани жилища за новобогаташи. Сигурно имаше и по-лоши места за живеене, предположи той.

На път към креслото придърпа един кашон и бавно извади съдържанието му. Купчина плочи: Джон Колтрейн, Хърби Хенкок, Чик Къриа. Комплект от сешъните на Майлс Дейвис в края на 50-те. До тях лежеше здрава метална кутия, която съхраняваше най-ценното му притежание: грамофон „Ауди Текника“, високоговорители „Гуарнери Омидж“ и усилвател „Пайъниър“ от 70-те. Всеки уред беше грижливо увит в найлон с мехурчета. Той ги извади внимателно от кутията и сложи усилвателя и грамофона върху ниска пластмасова масичка, свърза кабелите на високоговорителите и ги включи. Обърна се към кутията с плочи, извади „Върховна любов“, почисти я внимателно със специална кърпа, съхранявана в малка пластмасова калъфка, сложи я на грамофона и нагласи иглата в началото на плочата. Звукът на един безсмъртен саксофон се понесе от високоговорителите.

Колтрейн винаги го караше да обръща поглед към себе си, но не беше сигурен дали това е нещо хубаво. Никаква интроспекция не можеше да направи нищо, за да промени миналото, нито да хвърли светлина на сегашните му проблеми. Той се върна при кашона и извади друг албум, класически запис на „Стан Гец Секстет“ от 1958 г. В прозрачния найлонов калъф беше бележката, която Саймън, неговият син, беше пъхнал там няколко дни по-рано, когато даде албума на баща си като подарък по случай заминаването му: „Тате, зная, че той е един от любимците ти. Наслаждавай се и ела скоро“. Саймън беше в Оксфордския университет. Дете чудо, той беше взел дипломата си по математика на петнайсет, а сега, месец преди 20-ия си рожден ден, беше изследователски асистент и скоро му предстоеше да завърши своя докторат. По отношение на социалните контакти Саймън беше несръчен, плах и неспособен да води обикновен разговор за нещо ежедневно, защото съзнанието му непрестанно беше изпълнено с мистериозни чудеса, символи и числови съотношения. Джак беше единственият, който можеше да общува нормално със своя син, и между тях имаше много специална връзка.