Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Изправих се, но този път по-бавно, и останах неподвижен, приспособявайки се към промяната. Тогава забелязах дрехите, сложени на леглото — туника, панталони, ботуши. Облякох ги, отидох бавно до прозореца и надникнах изпод капака. Беше ранна сутрин, слаба сумрачна светлина се бореше с мрака. Срещу прозореца имаше сива каменна стена. Погледнах надолу и установих, че съм на втория етаж на някаква сграда. Точно под прозореца имаше неравен и мръсен паваж. На приземния етаж на отсрещната сграда имаше прозорец с кепенци. Погледнах наляво и надясно, но не видях нищо повече. По стените на сградите имаше фина влага, която бавно се стопяваше от нищожната топлина на утрото. Долових слаб тропот на копита по паважа и глас, който окуражаваше коня. Чух гласа и на бакалин, който викаше от своята сергия.

Обърнах се към голата стая. Завивките на леглото ми бяха нашарени с ивици светлина. Бяха чисти, очевидно сменени скоро. Пристъпих към малката маса с легена и докоснах водата с пръст. Беше приятно топла. Потопих ръце и наплисках лицето си, облекчавайки щипането на кожата. След това протегнах ръка и взех огледалото.

Шокът от видяното ме съкруши. Почувствах как коленете ми омекват, вкопчих се в масата и повалих и нея, и легена върху себе си. Легенът ме удари по рамото и водата се разплиска по гърдите ми. Все още стисках огледалото в лявата си ръка. Не можах да устоя. Трябваше да се погледна още веднъж.

Лицето, което ме гледаше оттам, не беше моето. Или по-точно, не беше лицето, което имах някога. Бузите ми бяха с напълно различна форма. Сега лицето ми беше по-широко, носът ми малко по-дълъг и с твърде различна форма. Веждите ми бяха по-дебели и имах брада и мустаци. Преди бях рус, сега косата ми беше черна, а устните ми — по-пълни и бледи.

Обърнах се, когато чух вратата да се отваря. Момичето стоеше със стиснати пред себе си ръце. Изглеждаше предпазлива.

— Господине, би ли дошъл с мен?

Бях бесен, но знаех, че нищо не мога да направя. Имах усещането, че тази млада жена е безсилна като мен и няма да ми помогне, дори да я заплаша. Беше ясно, че със Себастиан сме в ръцете на магьосник с голяма сила.

Докато момичето ме извеждаше от стаята, стиснах кръста и започнах да се моля. Казах Господнята молитва и умолявах Бог да ме спаси, да запази Своя скромен слуга в този най-черен час. Ако има нужда от мен, ако иска да изпълня задачата, която ми постави, не бива да позволи да падна при първото препятствие. Бях толкова погълнат от молитвата, че едва забелязах влизането ни в друго помещение.

Там беше тъмно, като се изключи светлината от един мангал, поставен в центъра на пода. В сумрака различих лавици по стените. Те бяха натежали от стъклени съдини и странни извити стъклени тръби. Вляво и по-близо до мен се издигаха още лавици. На бледата трепкаща светлина видях буркан, пълен с бледожълта течност, в която плуваше някакъв предмет. Подскочих, като осъзнах, че предметът е човешки плод.

Имаше три стола, разположени на равно разстояние от огъня. Момичето ме отведе до единия и настоя да седна. Едва тогава осъзнах, че друг мъж се е разположил до мен. Погледнах го с празен поглед.

— Това е твоят приятел Себастиан Маунтджой — каза ми момичето.

Вторачих се в него с недоверие. Преди няколко часа той беше гологлав, светлокож, с дълги мигли над очи с цвета на маслини, благороден римски нос и широка уста — с една дума, красив мъж. Сега цветът на кожата му беше червеникав, носът му беше деформиран, устните — бледи и тесни. По едната му буза се спускаше белег.

Не можах да потисна едно ридание, докато го гледах, но се взех в ръце, дори само заради него. Точно се готвех да заговоря, когато пред нас се появи възрастният мъж. Той седна на свободния стол и се вторачи в огъня. Усещах как кипя от горчивина и разбрах, че молитвите ми са останали нечути.

— Каква магия е това? — възкликнах аз. — Какво си направил с нас?

Старият мъж продължаваше да гледа втренчено в огъня, но вдигна ръка в знак, че е чул въпросите ми. След това се вторачи в нас с бездънните си черни очи.

— Това не е магия — отговори той, а гласът му прозвуча изненадващо младежки. — Аз съм надарен с много магически умения, но промяната във външния ви вид е дреболия и не е завинаги. Познавам растения, които оцветяват кожата и косата, и вещества, които, поставени под кожата, могат да променят формата на лицето.

Себастиан мълчеше и аз предположих, че е бил събуден по-късно от мен и още е сънлив от магиите или странните вещества, за които този мъж говореше. Въпреки това едва сдържах гнева си.