Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Твоята ярост и усещане за безсилие са разбираеми — каза възрастният мъж, сякаш можеше да чете мислите ми. — Още веднъж ви казвам, моите умения не са плод на магия. Нормално е да се чувстваш така. Аз мога да чета по изражението ти и по позата на тялото. Тези неща ми разкриват твоето душевно състояние. Това е изкуство, което всеки може да научи, стига да има време и търпение.

— Защо ни причини това? — попитах, налагайки си да остана колкото може по-спокоен. Себастиан се размърда на стола и прекара ръка по челото си.

— Подчинявам се на волята на Светия отец.

Аз се изправих и се вторачих във възрастния човек.

— Ти не ми вярваш — отбеляза той. — Това също е разбираемо. Но какво друго можех да направя? Можех ли да попитам дали ще ми разрешите да променя вашата външност?

— Ти си измамник — обади се Себастиан. — Защо да вярваме на нещо, казано от теб? — Гласът му наподобяваше грачене. Той ме погледна за миг, запаметявайки новия ми външен вид.

— Защото казвам истината, моето момче. Аз зная всичко за теб. Ти си Себастиан Маунтджой. Отец Себастиан Маунтджой. А ти… — добави старецът, като се обърна към мен, — си отец Уилям Алън. Дошли сте в Париж от йезуитския колеж в Рим по нареждане лично на Роберто Белармино. А той, от своя страна, действа по заповед на Светия отец. Вие сте на път за Лондон, за да изпълните много спешна и твърде просрочена задача.

Бях потресен, но направих каквото можах, за да не го покажа.

— Това, че знаеш подобни неща, не може да ме убеди, че намеренията ти са почтени.

Старецът кимна и се усмихна.

— Да. Добър отговор. Тогава може би това ще те убеди.

Той ми подаде един пергамент. Аз го развих и прочетох: „По заповед на Негово Светейшество Сикст V ти се нарежда да спомогнеш по всички възможни начини преминаването на моите двама слуги, изпратени при теб от уважавания «Инглиш Колидж» на десетия ден от януари от лето Господне хиляда петстотин осемдесет и девето. Тяхната цел е от крайна важност за Нас и Ние ти даваме разрешение да използваш всички средства, които сметнеш за подходящи, за да ускориш успеха на тяхната Най-свята Мисия“. Под тези слова стоеше светият папски печат.

Подадох пергамента на Себастиан и се обърнах към възрастния мъж.

— Кой си ти?

— Понякога сам не знам това — отговори той, като ме наблюдаваше внимателно. Светлината от догарящите въглища сякаш подпалваше тъмносините му очи. Той се вторачи напрегнато в огъня, преди да продължи: — Някога се казвах Корнелий Агрипа.

Себастиан издаде странен звук и се обърна към мен.

— Лъже, Агрипа е умрял преди много години.

— Да, в известна степен — отговори старецът. — Личността, която бях, сега е само част от мен, но аз съм този, който казвам, че съм. Корнелий Агрипа, алхимик, приятел с благородници и царски особи, философ, търсач на истината, вярващ католик… на сто и три години.

Аз изсумтях и той се усмихна леко, отново вторачвайки в мен ясните си младежки очи. Почувствах как ме побиват тръпки и погледнах Себастиан, но той се беше втренчил във възрастния човек.

— Няма значение дали ще ми повярвате — подхвърли старецът със странно младежкия си глас. — Няма нужда да вярвате, че съм тук, за да ви помогна, дори и че Светият отец ми е наредил да направя всичко възможно, за да ускоря вашия успех. Но аз няма да проваля своя господар.

— Но каква помощ е това? — възкликнах аз накрая. Скочих и загледах яростно възрастния човек, който твърдеше, че е прочутият алхимик и маг Корнелий Агрипа. — Ти ни обезобрази! Защо?

— Смятах, че е очевидно — отговори той, без да обръща внимание на моя гняв, като дори не си направи труда да ме погледне. — Навсякъде има шпиони. Всъщност сме по средата на една война на шпионите. Сър Франсис Уолсингъм, главният секретар на кралица Елизабет и началник на шпионите, има дузини слуги в този град, много мъже и жени са на заплата при него и биха ви предали начаса, за да получат няколко сребърника.

— А откъде да знаем, че не си един от тях? — попита Себастиан. Седеше много изправен на стола си.

— Не можете. Може би не трябва да ми се доверявате. Но все на някого трябва да имате доверие. Досега направихте доста глупости.

— Какви?

— Кръчмарят. Той е от хората на Уолсингъм.

— Но на нас ни казаха да отидем в тази странноприемница, защото на ханджията може да се вярва.

— Но той се отметна. Аз успях да ви измъкна на безопасно място преди другите да се намесят. Но в известен смисъл закъснях. Лицата ви вече са известни. Единственият начин, по който можех да ви помогна, беше да използвам уменията си, за да променя външния ви вид.