Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Последният предмет в кашона беше рамкирана снимка, загърната в найлон. Той махна обвивката и остави найлона да падне на пода. Избърса стъклото с ръкав и се загледа във фотографията. Неговата дъщеря Аманда на девет години. Снимката беше направена преди пет години в Оксфорд, месец преди тя да изчезне. Стоеше до черешово дърво пред черквата „Сейнт Мери“ на Хай стрийт, клоните му бяха отрупани с цветове, а слънцето блестеше по златистата й коса. Тя се усмихваше.

Денят, когато Аманда изчезна, започна като всеки друг. Тя беше яхнала колелото си, за да отиде на училище, което беше само на няколко преки. Но никога не пристигна там. Полицията не можа да открие нищо: никакви следи от борба, никакви доказателства за насилствено отвличане. С времето скръбта и болката на семейството й ни най-малко не избледняха. Гневът и горчивината само нарастваха. Пендрагън се чувстваше напълно безсилен. Беше главен инспектор, неговата собствена дъщеря бе изчезнала посред бял ден, а той не можеше да направи нищо.

Изчезването на Аманда разруши семейството на Джак. Не беше внезапно опустошително рухване, а стана постепенно, с минаването на годините, докато Аманда беше изгубена за тях. Джак откри, че предишните му амбиции са се изпарили. Вече не го интересуваха повишенията и напредъкът в кариерата. Както винаги вършеше работата си добре, може би дори по-добре, но бе изгубил всякаква амбиция. Той и съпругата му Джийн започнаха да се отчуждават. Между тях се издигаше стена от взаимни обвинения. Никой не го изрече и не повдигнаха въпроса, но тя беше там — постоянно зловредно присъствие.

— Достатъчно — каза той на глас, докато поставяше снимката на перваза над газовата камина. Вдигна иглата от плочата и изключи стереото. Грабна сакото си, заключи вратата и заслиза по стълбището, взимайки по две стъпала наведнъж. Едва не се блъсна в жената, която влизаше през входната врата. Тя носеше две издути пазарски чанти.

— Толкова съжалявам — започна той.

Тя се усмихна.

— Мога ли да ви помогна?

— Благодаря, но аз съм дотам — отговори тя и кимна към коридора. — Номер две. — Остави чантите на пода и му подаде ръка. — Сюзън Латимър, или Сю.

— Джак Пендрагън.

Здрависаха се и той мълчаливо започна да я преценява. Беше висока и стройна, кестенявата й коса се спускаше до раменете. Имаше хубаво, макар и уморено лице, нежни кафяви очи, фини вежди и преобразяваща усмивка. Вероятно беше в началото на четирийсетте.

— Предполагам, главен инспектор Джак Пендрагън.

Той й се усмихна леко и погледна към чантите.

— Изглеждат тежки.

— И с всяка стъпка стават все по-тежки. Трябва да е някакъв странен природен феномен.

— Като този за филийката, която винаги пада откъм намазаната страна?

— Нещо подобно — засмя се жената.

Той вдигна чантите и я последва по коридора.

— Някой ден трябва да се отбиете на чаша чай — каза тя, отключи и взе от него чантите.

— Би ми било приятно.

Когато излезе от сградата, започна да вали — големи капки, които оставяха тъмни петна по изсъхналата настилка. Небето беше черно, но прошарено с почти свръхестественото сияние, което придружава електрическите бури. Въздухът бе някак по-разреден, сякаш кислородът беше всмукан от високите слоеве на атмосферата. Пендрагън се криеше под тентите на магазините, избягвайки колкото може пороя. Дени, бангладешкият бакалин, му пожела „добра вечер“ и се опита да му продаде няколко връзки репички. На следващия ъгъл един от местните „образи“, шивач, бляскаво отражение на стереотипа — с раиран костюм и шивашки метър на врата — се опита за втори път днес да го убеди да му вземе мерки за „нова дрешка“.

Кръчмата вече беше наполовина пълна и още вонеше на цигари, макар че забраната за пушене на публични места беше в сила от години. От джубокса се носеше пресен хит от класациите, а големият плазмен телевизор показваше футболния мач „Арсенал“ срещу „Нюкасъл“. В долния край на картината вървеше синя лента с последните новини. След като си поръча халба бира, Пендрагън се огледа и видя групата от управлението. Джес Търнър го зърна, изправи се и му махна да иде при тях.

— Добър ден, сър. Началничката каза, че си оправяте жилището.

— Ожаднях.

Пендрагън огледа масата. Неговите двама инспектори, Роб Грант и Кен Тауърс, му кимнаха. Между тях се бяха настанили двама от сержантите — Розалинд Маклиби и Джими Тачър. В този момент третият сержант, Тери Викърс, се върна с поднос с напитки. Когато забеляза главния инспектор, той кимна към халбата му, но Пендрагън поклати глава.