Дэвид Балдаччи: Абсолютна памет

След като препълни с храна една чиния, Декър се настани на обичайната си маса.

Тъкмо бе поднесъл вилицата към устата си, когато я видя да влиза.

Жената беше на четирийсет и две, колкото него, макар че изглеждаше по-възрастна. Това се дължеше на работата й - същата, каквато и той вършеше преди време. Тя се бе отразила по еднакъв начин и на двамата.

Декър сведе поглед, остави вилицата и посоли всичко в чинията си. Четири пъти. Включително палачинките. Надяваше се тя да не търси него и да не го заговори.

- Здрасти, Еймъс.

Е, явно няма да се получи.

Декър налапа солидно количество бъркани яйца, бекон и кетчуп. Задъвка с отворена уста с надеждата гледката да я накара да направи обратен завой и да се върне там, откъдето бе дошла.

Жената обаче седна насреща му. Масата бе малка, но и тя не се отличаваше с внушителен ръст. За разлика от него. Той беше огромен.

- Как си? - попита го.

Декър напъха още храна в устата си и примлясна шумно. Дори не вдигна поглед. Защо да го прави? Тя едва ли можеше да му каже нещо, което би желал да чуе.

- Мога да почакам, щом искаш да играеш по този начин - каза жената. - Разполагам с цялото време на света.

Едва сега я погледна. Беше слаба като вейка заради цигарите и дъвките, с които заместваше храната и напитките. Вероятно Декър изяждаше повече храна на закуска, отколкото тя за цял месец.

Косата й беше руса със сребристи оттенъци, а лицето й - вече набръчкано и осеяно с петна. Носът й бе леко крив в резултат от сблъсъка с побеснял пияница по времето, когато беше патрулен полицай. Дребната й заострена брадичка изглеждаше още по-малка заради непропорционално голямата уста с неравни, пожълтели от никотин зъби.

Не беше хубава. Човек определено не би я запомнил заради външността й. А заради това, че бе първата жена полицейски инспектор в Бърлингтън. И бе останала единствената, доколкото Декър знаеше. Навремето тя бе негова партньорка. Двамата бяха извършили заедно повече арести, довели до осъдителни присъди, от всяка друга двойка ченгета в историята на полицейското управление.

Част от колегите им смятаха, че това е страхотно постижение. Други го намираха за кариеризъм. Един от съперниците им в отдела ги наричаше Старски и Хъч. Декър нямаше представа кой от двамата е той - блондинът или брюнетът.

- Здравей, Мери Сюзън Ланкастър - каза той, защото не можеше повече да се прави на ударен.

Тя се усмихна, пресегна се и го мушна с пръст в рамото. Той трепна леко и се отдръпна, но тя като че ли не забеляза.

- Нямах представа, че знаеш второто ми име.

Декър сведе поглед към храната. Бе изчерпал репликите си за този разговор.

Тя го огледа внимателно и стигна до извода, че всички слухове за това как Декър е ударил дъното отговарят на истината.

- Няма да те питам как си, Еймъс. Виждам, че не ти е било лесно.

- Живея тук, а не в кашон - отвърна той.

Тя се сепна.

- Извинявай. Нямах това предвид.

- Трябва ли ти нещо? - попита Декър. - Защото имам работа.

Ланкастър кимна.

- Сигурна съм. Дойдох да поприказваме.

- С кого си говорила?

- Искаш да кажеш, как те открих тук ли?

Погледът му й подсказа, че се интересува именно от това.

- Чрез приятел на приятел.

- Не знаех, че имаш толкова много приятели - отвърна Декър.

Забележката му не бе забавна и той, естествено, остана сериозен. Тя обаче се подсмихна, макар и с усилие, в опит да разчупи леда. Но в следващия момент осъзна, че се държи глупаво.

- Освен това съм ченге. Мога да открия едно-друго. А и Бърлингтън не е чак толкова голям. Не е Ню Йорк или Лос Анджелис.

Декър примлясна, погълна нова порция храна и насочи мислите си към разноцветните цифри и часовника в главата си.

Тя като че ли усети, че той се затваря в себе си.

- Съжалявам за всичко, което преживя. Изгуби много, Еймъс. Не го заслужаваше... никой не го заслужава.

Той я измери с поглед, който не издаваше никаква емоция. Не, определено нямаше да привлече вниманието му със съчувствени приказки. Никога не бе търсил съчувствие просто защото съзнанието му не регистрираше подобна емоция. Вече не. Можеше да проявява загриженост. Бе проявявал загриженост и любов към своето семейство. Но бе загърбил съчувствието, както и още по-досадния му братовчед - съпричастието.

Вероятно доловила, че скоро изобщо няма да я слуша, тя побърза да добави:

- Дойдох да ти кажа нещо.

Декър я огледа, не се сдържа и отбеляза:

- Отслабнала си. Два-три килограма, които не можеш да си позволиш да загубиш. И вероятно страдаш от недостиг на витамин Д.