Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Какво трябваше да направи Декър, ако тази откачалка се окажеше убиецът? Да загърби правосъдието, да го удуши със собствените си ръце и сам да влезе в затвора? Ами ако Леополд не бе истинският убиец? Това също разкриваше интересни възможности.

За момента не можеше да направи нищо конструктивно. Или щяха да повдигнат официално обвинение на Леополд, или да го пуснат на свобода в зависимост от това как ще протече разпитът. Оставеха ли го зад решетките обаче, щеше да последва процес, а може би не, ако се признаеше за виновен, както правеха повече обвиняеми, било защото са бедни и нямат пари за свестен адвокат, било защото са виновни. А понякога и двете. Богаташите обаче винаги гледаха да се измъкнат, особено когато ги заплашваше затвор, защото имаха какво да губят.

Но обвинението едва ли щеше да му предложи сделка. Може би щяха да използват тази отрепка, за да докажат колко са добри в работата си. В такъв случай Декър нямаше да пропусне нито едно съдебно заседание. Нито една минута от процеса. Искаше да види този тип. Да го огледа. Да го прецени.

Излегна се на леглото. Приличаше на заспал, но всъщност бе потънал в спомени за човека, който бе някога, и за този, в който се бе превърнал. Често мислеше за това, макар да не му се искаше. В повечето случаи решението бе на мозъка му, който сякаш бе съвсем отделен организъм.

Аз съм Еймъс Декър. На четирийсет и две съм, но изглеждам поне с десет години по-стар (и то в добър ден, какъвто не съм имал от четиристотин седемдесет и девет дни) и се чувствам поне със сто години по-стар. Бях редови полицай, а после инспектор, но вече не съм нито едното, нито другото. Имам хипертимезия, което означава, че никога не забравям нищо. Не става въпрос за разните му там техники за запаметяване, които могат да ти помогнат да запомниш разни неща, например последователността на картите в колодата с помощта на асоциации или подобни трикове. Не, аз просто имам турбомозък, който е отключил всички онези клетки, които хората имат, но никога не използват. На света няма много хора с хипер-Т, както го наричам за по-кратко, но аз съм признато официално за един от тях.

Сетивните ми пътища, изглежда, са се пресекли по такъв начин, че ми позволяват да броя в цветове и да виждам времето в картини. Цветовете нахлуват в мислите ми, когато най-малко ги очаквам. Това смесване на възприятията пък се нарича синестезия. Затова броя в цветове и „виждам“ времето, а понякога асоциирам цветовете с хора или предмети.

Много хора със синестезия са или имат синдром на Аспергер. Но не и аз. Макар вече да не обичам да ме докосват. И изгубих чувството си за хумор. Но това може и да е, защото нямам никакво желание да се засмея.

Навремето бях нормален, поне доколкото хората са нормални същества.

Сега обаче не съм.

Телефонът му иззвъня. Погледна екрана. Не познаваше номера, но това не означаваше нищо. Докато си търсеше работа като частен детектив, бе оставил номера си на много места. Не искаше да поема нов случай точно сега, но, от друга страна, не можеше да игнорира клиенти. Изгонеха ли го от тази дупка заради невъзможност да си плаща, щеше отново да се озове на улицата. А зимата наближаваше. И макар да имаше достатъчно тлъстини, които да го предпазват от студа, предпочиташе твърд покрив над главата си вместо картонен.

- Декър - каза той.

- Господин Декър, обажда се Александра Джеймисън от „Нюз Лийдър“. Мога ли да ви задам няколко въпроса, свързани с развитието на случая с вашето семейство.

- Откъде взехте този номер?

- От приятел на приятел.

- За втори път днес чувам този израз. Не си падам по подобни увъртания.

- Господин Декър, изминаха шестнайсет месеца. Какви чувства изпитахте, когато научихте, че полицията най-после е извършила арест?

- Откъде разбрахте?

- Завеждам криминалния ресор. Имам контакти. Солидни контакти, които заявиха, че заподозреният е задържан. Знаете ли нещо повече? Ако...

Декър натисна червения бутон и гласът й изчезна. Миг по-късно телефонът звънна отново и той го изключи.

Още като полицейски инспектор не бе харесвал журналистите, макар че понякога можеха да бъдат полезни до известна степен... много малка степен. А като частен детектив вече нямаше никаква полза от тях. Нямаше да им каже нито дума, нямаше да им помогне по никакъв начин относно „случая с неговото семейство“.

Напусна хотела и хвана автобуса от спирката на ъгъла, после се прехвърли на друг, който го отведе в центъра на града. Там се издигаха няколко небостъргача, разположени сред куп други сгради, едни по-високи, други по-ниски, някои в добро състояние, други занемарени. Улиците бяха планирани добре, не криволичеха и се пресичаха под прав ъгъл. Той рядко идваше в центъра. Престъпленията, или поне сериозните престъпления, се извършваха или в северните квартали, или в предградията. Но участъкът, в който бе работил и където се намираше арестът, бе в центъра.