Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Спря на тротоара и се загледа в сградата, в която бе идвал всеки ден в продължение на много години: Втори участък. В интерес на истината това бе Първи участък, тъй като старият №1 бе изгорял отдавна, но никой не си бе направил труда да промени номерацията. Сигурно нямаше бюджет за това.

Участъкът носеше името на Уолтър Джеймс О’Мали, който бил началник на полицията преди около четирийсет години. Застреляли го пред входа на някакъв бар, както държал любовницата си под ръка. Но това не бе попречило на местните власти да кръстят сградата на негово име, което само доказваше, че изневярата не е в състояние да опетни доброто ти име. Дори тъкмо тя да е причината за смъртта ти.

Стаята, в която бе работил някога, се намираше на третия етаж. Видя единствения прозорец, през който бе гледал, когато не бе гледал към Ланкастър, с която седяха един срещу друг в претъпканото помещение. Килиите на задържаните бяха на партера, при това откъм улицата, което означаваше, че Себастиан Леополд се намира на някакви си петнайсетина метра от него.

Никога не се бе приближавал толкова до предполагаемия убиец на своето семейство. Освен евентуално в магазина на „Севън-Илевън“, ако Леополд казваше истината.

Обърна се, тъй като видя двама цивилни полицаи и един униформен, които познаваше. Макар да се бе променил доста, след като напусна работа, те несъмнено щяха да го познаят. Свърна в една пряка и се облегна на стената. Изпитваше силно безпокойство. Страдаше от хронично главоболие. Мозъкът му се уморяваше, защото никога не спираше да работи. Дори когато спеше. Сякаш подсъзнанието му бе заело мястото на съзнанието. Той, който никога не забравяше нищо, имаше сериозни затруднения да си спомни какъв е бил някога. И как бе стигнал дотук.

Затвори очи.

* * *

„Дарбата" ми се появи, когато бях на двайсет и две. В колежа бях сравнително добър футболист. После влязох в отбор от Националната лига с много хъс и просто прилични умения.

Излязох на терена за първата си среща за сезона, след като се бях скъсал от тренировки. И ето ме, играя нападател. Задачата ми е съвсем проста: да пожертвам тялото си, за да извърша пробив и да предизвикам хаос в противниковата отбрана, за да може някой от съотборниците ми да отбележи точки. Тичам като луд по терена. Сега ще пробия отбраната им. Тичам толкова бързо, че от носа ми хвърчат сополи, а от устата ми - слюнка. Месечната ми заплата е по-голяма от всичките пари, които съм изкарал досега. Целта ми е да заслужа тази заплата. Каня се да съборя някой противник, да го просна на земята.

Това е всичко, което си спомням. Дуейн Льокроа, новобранец, току-що завършил Университета на Луизиана, бе с десетина сантиметра по-нисък и двайсетина кила по-лек от мен, но изпълнен с толкова енергия и ярост, че изобщо не го видях да връхлита насреща ми. Направо ме отнесе. Четири години по-късно щеше да напусне професионалния футбол със счупени коленни хрущяли, смазана раменна става и празна банкова сметка. В момента излежава присъда в „Шривпорт“, затвор със строг режим, където ще умре рано или късно. Но в онзи ден той вдигал победоносно ръце и се пъчел като петел пред кокошки, докато аз лежах в безсъзнание на тревата.

Този сблъсък промени всичко.

Абсолютно всичко.

Декър отвори очи, когато чу суматохата от другата страна на улицата. Отваряха се врати. Автомобилни гуми свистяха при бързото потегляне, виеха сирени. Разнасяха се викове, чуваше се тракане на метал в метал. По бетона отекваха тежки стъпки.

Той излезе от алеята и огледа улицата. Видя патрулните коли да напускат подземния гараж. И униформените, и цивилните полицаи изскачаха през вратата на участъка и хукваха към колите. Продължи да наблюдава. Видя огромната кола на специалния отряд да влиза в една пряка, където обърна, и шофьорът даде газ до дупка. Металното чудовище полетя нанякъде.

Декър излезе на улицата и се присъедини към смаяните хора, изсипали се от офиси и апартаменти, за да наблюдават този тревожен спектакъл. Заслуша се в разговорите на околните, за да разбере какво става, но всички изглеждаха не по-малко смаяни и неосведомени.

Прекоси забързано улицата и видя един мъж да напуска участъка.

- Пит? - повика го Декър.

Мъжът бе облечен в костюм с петна по ръкавите. Бе прехвърлил шейсет, наближаваше възрастта за пенсиониране и крачеше леко прегърбен. Спря и го погледна. Декър видя, че Пит Рурк е извадил служебното си оръжие.