Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Отправи се към участъка. Вратовръзката се впиваше във врата му, а въпреки дезодоранта под мишниците му се образуваха големи влажни петна, макар навън да бе хладно.

Декър обаче не изглеждаше така, както бе изглеждал преди. Защото не се бе обличал толкова елегантно дори като полицай.

Хвърли торбата при пистолета и изкачи стъпалата пред входа на участъка. Знаеше, че постъпката му е глупава. Идиотска дори. Бе напуснал полицията не много отдавна. Можеше да срещне някого като Пит Рурк, който мигом да го познае, но му беше все едно.

Това бе неговият шанс, може би единственият. И той нямаше да го пропусне.

Премина през металдетектора. Дежурният полицай във фоайето бе съвсем млад. Декър не го познаваше.

Дотук добре.

Запъти се към гишето за информация. Възрастната жена не носеше униформа. Беше цивилна служителка. Да сложат полицай на тази длъжност би означавало разхищаване на човешки ресурси.

Планът се оформи в главата му.

Декър застана пред гишето и жената вдигна поглед. Разшири леко очи, вероятно за да обхване цялата му фигура.

- Мога ли да ви помогна? - попита тя.

- Имате един арестант, задържан снощи. Себастиан Леополд.

Тя премигна объркано.

- Не съм сигурна какво...

- Бих искал да разговарям с него.

- А кой сте вие?

- Той има нужда от адвокат. Доколкото знам, никой не се е ангажирал с неговата защита.

-Не съм сигурна...

- Шестата поправка. Право на адвокат. Никой не може да му го отнеме. Трябва да го видя само за няколко минути.

- Ами ще позвъня...

- Обадете се, щом трябва. Но доколкото знам, ситуацията е доста напрегната в момента. Затова бих искал да го видя само за няколко минути, дори да не успеете да се свържете с никого.

Декър вдигна куфарчето си, за да го види тя, и го потупа отстрани.

- Предварителното му изслушване наближава. Той трябва да се подготви. Имам някои идеи.

- Бихте ли седнали?

Декър погледна към дежурния полицай, застанал на пост край металдетекторната рамка. Ченгето го наблюдаваше, което не бе добре.

Осъзнал, че може да е похарчил куп пари, но въпреки това да не се е издокарал като адвокат, Декър седна на един стол, захванат с болтове за стената, и зачака. Възрастната жена вдигна слушалката и бавно, много бавно набра някакъв номер.

Цифри. Навсякъде цифри.

Те оказваха хипнотично въздействие върху него и го изпращаха на места, на които невинаги искаше да отиде.

Декър затвори очи и умът му зажужа и превъртя записа назад, назад... чак до деня, не, до мига, в който животът му се промени завинаги.

Тълпата изпадала в екстаз при всяко повторение на удара на огромния видеоекран, а както научих по-късно, повторенията не били никак малко. Шлемът ми отлетял на метър и половина и продължил да се търкаля чак до краката на един съдия, който го вдигнал и надзърнал вътре, за да провери дали главата ми не е там .

Мисля, че мозъкът ми се удари в стените на черепа неведнъж, а няколко пъти - като птиче, което се блъска в прозорец, докато си счупи врата.

Да, тълпата крещяла, свиркала и тропала непрестанно, докато екранът бълвал повторение след повторение .

После разбрах, че по едно време спрели да викат. Защото не съм се изправил на крака. Лежал съм неподвижен. Тогава някой забелязал, че не дишам и започвам да посинявам. Казаха ми, че старши треньорьт започнал да блъска отчаяно по гърдите ми. Едновременно с това се опитвал да ми направи изкуствено дишане. После разбрах, че на два пъти съм изпадал в клинична смърт, но той все успявал да ме върне от отвъдното. Казаха ми, че крещял в ухото ми: „Дръж се, деветдесет и пет, дръж се, по дяволите! “ Бях нов в отбора, бях никой, още не бяха научили името ми и знаеха единствено номера, изписан на фланелката. Самоличността ми на професионален футболист се определяше от деветката и петицата на гърдите ми. Виолетово и кафяво в цветовата палитра на моя мозък. Никога не правя съзнателни асоциации между цветове и цифри. Мозъкът ми ги прави, без да иска позволение.

Сблъсъкът промени всичко за мен, защото пренастрои мозъка ми. Умрях, при това два пъти, а после се върнах, но вече като друг човек. Дълго време смятах, че това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало някога. После дойде онази нощ с трите трупа в неоновосиньо и премеждието от игралното поле отстъпи на второ място в списъка ми с лични трагедии.

- Извинете, господине. Господине?

Декър отвори очи и видя, че някаква жена се е надвесила над него. Не беше възрастната дама от гишето за информация. Тази служителка бе доста по-млада, вероятно нямаше трийсет, и бе облечена с черен панталон и светлосиня блуза, чиито две най-горни копчета бяха разкопчани. Имаше младежки вид, излъчваше оптимизъм и деловитост. Вероятно е отскоро тук, помисли си Декър. Само след година ще изглежда по съвсем различен начин. А може би дори след шест месеца. Работата с отрепки състарява по-бързо от слънцето.