Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Как разбрахте къде живее?

- Проследих го.

- Как?

- Няма нужда да ти разказвам тези неща. Да не си ченге, а? Сигурно се опитваш да ме преметнеш?

- Направили сте самопризнание, господин Леополд. Никой не се опитва да ви излъже. Не разбирате ли?

Леополд премигна и разтри врата си.

- Да, мисля, че разбирам.

- И за да отговоря на въпроса ви, не, не съм полицай. Значи го проследихте. Как?

- Какво искаш да кажеш?

- С кола, пеша, с колело?

-Нямам колело!

- С кола, така ли?

- Щом нямам колело, значи нямам и кола.

- Тогава пеша ли?

Леополд кимна бавно и впери поглед в Декър, вероятно за да провери реакцията му.

Декър си записа нещо в бележника. Изтри капчица пот, избила на челото му, макар в килията да бе хладно. Завареше ли го някой тук, отиваше в затвора. А и той самият не обичаше да говори с хора, затова колкото по-кратки въпроси задаваше и колкото по-кратки отговори даваше, толкова по-добре. Но трябваше да се справи с предизвикателството. Това можеше да е единственият му шанс.

- Открили сте къде живее онзи тип и сте планирали да убиете семейството му. Но сте изчакали около месец. Защо?

- Кой казва, че съм изчакал месец?

- Вие сам сте го казали на полицаите.

Леополд се дръпна назад към стената. Приличаше на плъх, който се опитва да се скрие в дупката си. Само че тук нямаше къде да се скрие.

- А, да, точно така. Трябваше да го планирам. Да наблюдавам мястото, да разузная обстановката, както се казва.

Декър погледна татуировката му.

- Във флота ли сте служили?

В погледа на Леополд проблесна искра, която изчезна само след секунда.

- Кой казва, че съм служил във флота?

Декър посочи татуировката.

- Два делфина. Моряците често си ги татуират. Избрали сте място, което ръкавите на униформата скриват. В противен случай нарушавате устава.

Леополд изгледа татуировката, сякаш току-що го бе предала.

- Не съм служил във флота.

- И така, разузнали сте обстановката и сте отишли в къщата онази нощ. Разкажете подробно какво точно направихте.

Декър чу някакъв шум и погледна през рамо: надзирателят крачеше по коридора. Изтри нова капчица пот от челото си.

- Да разкажа подробно? - повтори като папагал Леополд.

- От момента, в който отидохте там, до момента, в който си тръгнахте. Да започнем от самото начало. Как отидохте там?

- Пеша.

- Адресът?

Леополд се поколеба.

- Двуетажна къща с жълта фасада и място за паркиране отстрани.

- Как влязохте.

- През кухнята.

- Спомняте ли си някакви подробности от това помещение?

- Че това беше най-обикновена кухня бе, човек! Печка, миялна, маса, столове...

- Спомняте ли си цвета на стените?

- Не.

Декър отново погледна часовника си. Трябваше да ускори нещата, а и безпокойството му нарастваше с всяка изминала секунда.

- Кого убихте първо?

- Един тип. Взех го за онзи, дето ме обиди. Но се оказа, че съм сбъркал.

- Как разбрахте?

- От снимките, които се появиха във вестниците. Чак тогава разбрах.

- Продължете.

- Седеше на масата в кухнята. Беше пиян.

- По какво разбрахте?

Леополд вдигна поглед, очевидно подразнен.

- Защо ме питаш?

- Защото ченгетата ще ви попитат. Съдията ще ви попита. Съдебните заседатели също ще искат да чуят повече подробности.

- Ама нали си признах?

- Въпреки това ще ви подложат на разпит.

Леополд изглеждаше шокиран от думите му.

- Но защо?

- За да покажат, че спазват процедурата. Как разбрахте, че е пил?

- Имаше бутилки от бира на масата.

- Как го убихте? Той е бил доста по-едър от вас.

- Вече казах, че беше пиян. Извадих ножа и го забих ей тук - отвърна Леополд и посочи врата си.

- Намерили са го в съседното помещение.

- Да, да, точно така. Вижте... той допълзя там... след като го заклах. Кървеше ужасно. После... после не помръдна повече.

- Издаде ли някакъв звук?

- Да, но не извика силно - каза арестантът. Посочи отново врата си. - Забих ножа на това място. Нямаше начин да вдигне много шум.

- Спомняте ли си как беше облечен?

Леополд зяпна смаяно.

- Беше толкова отдавна. С джинси... риза?

- А после?

- Знаех, че онзи има семейство. Отидох да убия и тях.

- Разкажете ми подробно - изрече спокойно Декър, макар че сърцето му щеше да се пръсне от напрежение. Биеше толкова силно, че усещаше пулса си по цялото тяло, сякаш хиляди миниатюрни сърца туптяха в бесен ритъм.

Още малко, Еймъс, още малко.

- Качих се горе. Първата стая от... от...

- Отляво? - предположи Декър.

Леополд го посочи с пръст.