Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Леополд поклати глава.

- Уволниха ме с лишаване от всички права и привилегии.

- Значи все пак сте служили във флота?

- Да - призна Леополд.

Шумът отгоре се усили. Декър погледна часовника си. Оставаха две минути, а Бримър имаше вид на точен човек. Сигурно всеки момент щеше да се появи, за да го изпрати.

- Посттравматичен стресов синдром?

- Какво?

-Психични проблеми? Депресии? Нещо друго, свързано с участие в бойни действия?

- Никога не съм участвал в бойни действия.

- Значи ти си един смахнат кучи син, който избива цяло семейство само защото някой те е погледнал накриво? - попита Декър с тих, спокоен глас.

Леополд направи опит да се усмихне.

- Предполагам. Аз съм пълна отрепка, пич. Винаги съм бил отрепка. Ако беше жива майка ми, и тя щеше да го потвърди. Пълен боклук съм. Прецаквам всичко, до което се докосна. Не те лъжа.

- Когато проверим военното ти досие, то ще покаже ли, че си служил във флота под името Себастиан Леополд?

Арестантът кимна, но някак разсеяно, сякаш не бе напълно съгласен с думите на адвоката.

Декър се приведе напред.

- Ще формулирам въпроса по-ясно. Себастиан Леополд истинското ти име ли е?

- Това е името, което използвам.

- По рождение или от по-късно?

- Не по рождение, не.

- Защо го използваш, след като не се казваш така?

- Че какво толкова има в едно име бе, човек? Някакви си букви, наредени една до друга.

Декър извади мобилния си телефон и го насочи към Леополд.

- Усмихни се!

Снима го и прибра телефона. После му подаде химикалка и лист хартия.

- Можеш ли да напишеш името си тук?

- Защо?

- За моя архив.

Леополд взе химикалката и бавно написа името си.

Декър прибра листа и химикалката и каза:

- Ще ти се обадя.

Отиде до вратата и повика охраната. Когато надзирателят отключи, Декър попита:

- Ако не ме лъже паметта, тоалетната е малко по-надолу, нали? - Той посочи противоположната посока на тази, от която бе дошъл.

Надзирателят кимна.

- Да, мъжката е първата врата.

Декър пъхна в куфарчето бележника и химикалката и забърза към тоалетната. Промяната в плана му бе предизвикана от стъпките, които бе чул. Те не принадлежаха на един човек, което означаваше, че Бримър идва с подкрепление. Полицаите бяха усетили, че нещо не е наред.

Декър подмина вратата на тоалетната, сви наляво, после надясно и тръгна по друг коридор. Познаваше отлично сградата.

Коридорът завършваше с врата. Отвори я и се озова на товарната рампа. Там нямаше никой. Видя само един камион с отворена врата на фургона. Беше празен.

Декър слезе по стъпалата и новите му възтесни обувки зашляпаха по асфалта. Зави наляво в първата пряка и десет секунди по-късно излезе на главната улица. Свърна вдясно, а на първото кръстовище - вляво. Там имаше хотел и таксиметрова стоянка.

Отиде при шофьора на първото такси и каза:

- Тръгнете на север и карайте, докато свършат тези пет долара.

Няколко минути по-късно таксито го остави до една спирка. Декър се качи на автобуса, после се прехвърли на друг и се върна в „Резидънс Ин“. Когато слезе от автобуса, забеляза пред хотела две патрулни коли, паркирани до лъскав служебен автомобил, който принадлежеше на някоя важна клечка в полицейското управление.

По дяволите!

Единственото хубаво в случая, каза си Декър, е, че не ми остана време да си взема пистолета от кофата за смет. Старите му дрехи също останаха там. Щеше да е глупаво да попадне въоръжен в ситуацията, която най-вероятно го очакваше. Можеше да побегне, но нищо чудно бившите му колеги да очакваха да направи тъкмо това. А и той не обичаше да бяга. Тялото му вече не си падаше по подобни натоварвания.

Затова разхлаби вратовръзката си, разкопча яката на ризата си и въздъхна от облекчение, когато дебелият му врат се освободи от елегантната им примка. Влезе във фоайето на „Резидънс Ин“, където мигом бе заобиколен от четирима полицаи.

Декър ги изгледа спокойно.

- Не очаквах да отделите чак толкова хора предвид случилото се в гимназията.

- Стига глупости, Декър - изрече познат глас.

Декър се извърна настрани.

- Здрасти, Мак.

- За теб съм капитан Милър.

- Вече не съм полицай.

- Но можеш да проявиш известно уважение, ако не искаш да се озовеш зад решетките още преди да съм приключил с теб.

Маккензи Милър наближаваше шейсет; беше се надул като голяма жаба и бе добил същия зеленикав оттенък на лицето. Бе толкова висок, колкото и широк - приличаше на Декър в умален вариант. Носеше костюм, а полите на палтото му се развяваха, докато прекосяваше фоайето. Декър забеляза неизменните тиранти, които придържаха панталона на капитана въпреки внушителната му талия, която и сама би се справила със задачата.