Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Мери е добро ченге.

- Да, така е. Добро, но не страхотно. Добро, но не идеално. Твоите резултати обаче - и в академията, и на изпита за инспектор - бяха невероятни. Не беше пропуснал нито един въпрос. Казаха ми, че това се случва за пръв път в историята на щата. Тогава се върнах към дните ти в колежа. Бил си добър студент, много добър дори, но не и отличен. По онова време не е имало нищо страхотно или идеално у теб.

- Футболът не оставя много време за учене.

Милър потри брадичката си. Изглеждаше умислен.

- Да се върнем на Леополд. Какво друго откри?

Декър почувства как мигрената започва да пълзи нагоре по тила му. Ресторантът тънеше в сумрак, но той имаше чувството, че стои насред циркова арена под светлината на прожекторите. А тя бе синя, електриковосиня, струеше отвсякъде и проникваше в душата му. Усети напрежението да расте.

- Не мисля, че Леополд е нашият човек - изрече с усилие той.

- Разбрах това още преди да седна срещу теб.

- Откъде? - попита Декър.

- Не си го убил. Защото ти отиде в ареста за това, нали? Да го видиш с очите си, да му зададеш въпросите, които те интересуват, да разбереш как мисли, да провериш дали е истинският убиец? И ако бе стигнал до извода, че това е той... сбогом, Леополд. - Милър го огледа и продължи: - Никакъв проблем за теб. Бивш футболист, здрав като бик. Може да не си в най-добрата си форма, но още си едър и силен. Леополд не би имал никакъв шанс.

- Не можеш да арестуваш някого само защото му е минала мисълта да извърши престъпление.

- Така е, но понякога смятам това за проклятие, а не за благословия.

- За какво тогава ти бе нужно цялото това представление с Бримър и патрулните?

- Може да съм капитан, но имам началници.

- Значи тази визита е, за да си покриеш задника?

Милър се изправи на крака и нагласи възела на вратовръзката си точно под адамовата си ябълка.

Декър го погледна. Имаше чувството, че мигрената започва да блъска мозъка му в стените на черепа. Притвори очи, за да ги предпази от слабата светлина, която обаче го заслепяваше, сякаш грееха милиони луминесцентни лампи.

- Какво ще правиш?

-С теб ли? Нищо. Ще повдигнем обвинение на Леополд въз основа на неговите признания. След което или ще потвърдим историята му, или ще я отхвърлим. Ще обмисля сериозно това, което ми каза. В края на разследването или ще го изправим пред съда, или ще го пуснем на свобода.

- А ако някой го е заставил да направи това признание?

- Чрез него може да успеем да го пипнем. Сигурен съм, че вече си обмислил тази възможност.

- Ще ме уведомиш ли, когато решите какво да правите с Леополд?

- Вече не си в полицията. Съжалявам, че не остана, но ти така си избра.

- Тогава това беше единственото възможно решение.

Милър почеса носа си и закопча сакото си.

- Различните времена изискват различни решения. - Понечи да си тръгне, но спря и се обърна. Вдигна пръст и каза: - Днес отърва кожата, Еймъс. Направих компромис, но само един. Втори няма да има. Помни това. И забрави за съществуването на Себастиан Леополд. Оттук поемаме ние. Опиташ ли се да ни попречиш, край на приятелството ни. Ще те разпъна на кръст. Приятен ден.

Еймъс Декър остана неподвижен минута-две, после се прибра в стаята си, заключи вратата, дръпна завесите, легна на леглото с възглавницата върху лицето си, за да се скрие от оскъдната светлина, и се остави на милостта на звяра, който тормозеше съзнанието му.

Облаци пълзяха по небето и изпиваха светлината, макар че слънцето бе някъде зад тях, далечно и безучастно. То приличаше на четирийсетватова крушка, която мъждука зад тънка завеса. Декър, върху когото цветовете оказваха огромно въздействие, имаше чувството, че на света са останали само нюансите на сивото.

Той пъхна ръце в джобовете на палтото си. Студеният вятър го пронизваше. След като се възстанови от мигрената, се отби в най-близката закусвалня и изпи една кока-кола, за да позволи на захарта да прогони последните остатъци дискомфорт - ефектът бе равносилен на киселинна баня върху очукано ръждиво парче метал. Върна се в центъра и прибра пистолета и дрехите си от кофата за боклук. За щастие, никой не ги бе открил. Не можеше да си позволи да изгуби другия си комплект работно облекло и единственото си оръжие.

Сега стоеше облечен в старите си дрехи, присвил тяло, за да се предпази от хапливите пориви на вятъра, вперил поглед в гимназията „Мансфийлд“. Сградата, както хиляди други училищни сгради, бе от времето на следвоенния строителен бум. След 1946 г. раждаемостта се бе увеличила рязко, новото поколение щеше да порасне и трябваше да има къде да учи. Това бе една от последиците от четирите години военни действия в чужди земи. Сградата на „Мансфийлд“ бе триетажна и масивна, но занемарена с годините. Част от прозорците бяха счупени, други - заковани с дъски. Мазилката се бе откъртила тук-там и по фасадата червенееха причудливи тухлени фигури, наподобяващи графити. Дворът бе обрасъл с плевели и осеян с боклук, асфалтът се бе напукал, а телената ограда бе огъната на места. Вратите висяха накриво на ръждясалите си панти. „Мансфийлд“ приличаше повече на запуснат общински приют за душевноболни, отколкото на гимназия.