Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Видя се как надбягва или помита други млади хора. Гледката бе вълнуваща, но и леко притеснителна. Можеше да хвърли топката на цяла миля, и то с удивителна точност. В колежа обаче бързо разбра, че ръката му не е достатъчно силна за всички хвърляния, които се изискват от един куотърбек. Преквалифицира се в защитник, но откри, че противниците му са по-едри, по-силни и по-бързи от него. Болезнено прозрение за човек, който бе постигал успехите си без никакви усилия. Можеше да се откаже, но се амбицира да настигне по-надарените си съотборници.

В крайна сметка това се бе оказало безсмислено. Дните му на терена приключиха отдавна, полицейската му кариера отиде по дяволите. Отдавна бе взел решението да не планира бъдещето си по-далече от следващата сутрин. Но разполагаше с остатъка от деня, който можеше да посвети на разсъждения как убиецът е избягал от това място.

„Мансфийлд“ имаше множество входове и изходи - отпред, отзад, отляво и отдясно. Сградата бе строена по време, когато никой не е влизал в училище с автомат и не е стрелял по учениците, затова на архитектите и през ум не им бе минала подобна възможност. С течение на времето обаче, в резултат на стрелбата в други училища, повечето врати бяха заключени или можеха да се отварят само отвътре. Посетителите влизаха само през централния вход, където трябваше да представят документ за самоличност. Говореше се, че ще монтират металдетектори, но цената им се оказа непосилна за полуфалиралата образователна система. Училището обаче разполагаше с електронен сигнализатор за извънредни ситуации, който изпращаше имейли на адресите на близките. Вероятно той бе задействан днес, по време на най-ужасяващата извънредна ситуация в историята на града.

Отвъд кордона от патрулни и репортерски коли стояха семействата на учениците. Когато малко по-рано бе минал покрай тях, Декър бе видял толкова много болка, изписана на лицата им, колкото можеше да понесе едно човешко същество.

Моли също щеше да постъпи в „Мансфийлд“. И тогава той щеше да стои сред родителите, които пристъпяха от крак на крак с ръце в джобовете и унил поглед и разменяха по някоя дума, пропита от мъка. Това бе толкова ужасно, че стомахът на Декър се сви на топка.

Извади портфейла си. Вътре държеше поизбеляла снимка на дъщеря си, направена на деветия й рожден ден, последния, както се бе оказало. Проследи извивката на палавата й усмивка, къдриците на косата й. Тя имаше кестенявите очи на майка си. Декър, естествено, помнеше кога точно бе направил снимката. Беше в началото на лятото и той приготвяше на барбекюто в задния двор двете любими храни на Моли - ребърца по канзаски и кочани млечна царевица, както си бяха обвити в шума.

Вдигна поглед към училището и отново се зачуди как е действал убиецът. Първо, как е влязъл въоръжен. Второ, как е извършил убийствата. Трето, как е успял да избяга. Това бе най-важният въпрос: бягството. В гимназията имаше толкова много хора, повечето от тях още живи. Как тогава бе успял да се измъкне, без никой да го види?

- За какво си мислиш?

Декър погледна към футболния терен. Заобикаляше го алея, застлана със ситен чакъл и опасана от висока до кръста телена ограда.

Мери Ланкастър бе вперила поглед в него. В дясната си ръка държеше цигара, докато лявата, която трепереше леко, бе на кръста й. Тя изкачи бавно стъпалата и седна до него. И сутринта му се бе сторила бледа и уморена, но сега изглеждаше направо съсипана и дори леко дезориентирана. Направо да не повярва човек какво е в състояние да му причини животът за по-малко от един ден.

Ланкастър издиша тютюневия дим, но не каза нищо, а продължи да се взира в празното футболно игрище.

- Гадно време - отбеляза тихо Декър.

Тя кимна безмълвно.

- Как е положението? - попита той.

- Искаш ли да дойдеш и да видиш сам?

Декър се обърна и я погледна. Преди да успее да каже нещо, тя добави:

- Чух, че си говорил с Леополд.

- Не споменах, че съм научил за ареста му от теб.

- На твое място сигурно просто щях да го застрелям.

Единственото й дете, Санди, беше със синдром на Даун. Съпругът й Ърл работеше в строителството, което означаваше, че в момента едва ли има много работа. Издържаха се най-вече с нейната заплата, която не бе особено голяма, но поне имаше добра здравна застраховка.

- Не мислиш, че го е направил, нали? - продължи тя.

- Бих искал да науча повече.

- Ще му повдигнат обвинение още тази сутрин. Самопризнанията му ще ни позволят да го оставим в ареста. Няма да излезе под гаранция, защото няма постоянен адрес и опасността да се укрие е значителна. Ще насрочат процеса веднага щом му намерят адвокат.