Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Искаха голямо семейство, но Каси не можеше да зачене. Похарчиха всичките си пари за специалисти и най-накрая тя забременя. Раждането едва не я уби, наложи се да я оперират, в резултат на което не можеха да имат повече деца.

Кръстиха бебето на майката на Декър. Родителите му бяха загинали при автомобилна злополука, докато Декър учеше в колежа, затова Моли нямаше баба и дядо по бащина линия. Но получи името на баба си и го носи чак до нелепата си смърт, причинена от... От Себастиан Леополд?

Декър оглеждаше тухлената крепост, в която се бе превърнала гимназията „Мансфийлд“. Цялата бе опасана от жълти полицейски ленти, които се пресичаха под всевъзможни ъгли и приличаха на зловеща паяжина. Имаше и патрулни коли, мобилни криминологични лаборатории, черни микробуси без прозорци, които очакваха да натоварят чувалите с труповете. Декър не се съмняваше, че жертвите са още в училището. С изключение на ранените, които се нуждаеха от медицинска помощ. Местопрестъплението трябваше да остане в първоначалния си вид, докато криминолозите не го огледат добре, не го снимат и не анализират събраните доказателства. Нямаше никакво значение колко дълго щяха да останат телата на пода в локви от собствената си кръв.

Ако Декър не бе напуснал полицията, сега щеше да е ангажиран с разследването. От мястото, на което бе застанал, видя Мери Ланкастър да влиза и излиза два пъти. Изглеждаше изтощена, потресена, потисната. Веднъж погледна в неговата посока, но като че ли не го видя. Той знаеше, че съзнанието й е заето със съвсем други неща. Вероятно бе забравила за мъжа на име Себастиан Леополд, затворен в ареста на полицейския участък за убийството на трима души, двама от които бяха смисълът на живота на Декър. В момента Ланкастър трябваше да се справя с цяла камара трупове. И с престъпник, който се бе измъкнал и можеше да убие още хора, за разлика от другия, който седеше кротко в килията си.

Трагедията в гимназията бе отразена на национално ниво. Случилото се в Бърлингтън се превърна във водеща новина за всяка медия в страната. Имената на жертвите обаче не бяха оповестени. Декър бе направил справка чрез мобилния си телефон. „Полицията е в процес на уведомяване на близките“, гласеше обичайната в подобни случаи фраза. От приятел в управлението обаче научи, че внукът на Пит Рурк е невредим. За разлика от сина на един патрулен полицай, който не бе извадил същия късмет. А Анди Джаксън, учител по литература в „Мансфийлд“ и съпруг на диспечерка в участъка, лежеше в критично състояние в болницата с множество огнестрелни рани.

Декър тръгна покрай оградата с намерението да обиколи гимназията от всички страни, но без да преминава полицейските заграждения. Милър бе споменал, че стрелецът е избягал. А това бе поставило на бойна нога целия град. Нима не бе достатъчно, че днес мнозина бяха изгубили свои близки? Но да оставят такъв престъпник да се измъкне и да убива отново? Това би било ужасно и непоносимо.

Как бе успял да избяга? Декър приемаше като лична и професионална обида възможността злодеят да остане ненаказан след тази касапница. Сега не можеше да направи нищо повече относно Леополд. Оставаше му или да седи безпомощен и да обмисля безброй вероятности, които нямаше да го доведат до никъде, или да разсъждава върху случилото се в „Мансфийлд“ и виновника за трагедията - върху това къде може да се намира той в момента. Избра втората възможност.

Продължи да обикаля училището. Подмина футболното игрище, където се бе наслаждавал на някои от най-големите си победи. Сезонът бе в разгара си и тревата бе здравата отъпкана. Мачът, планиран за този петък, нямаше да се състои. Игрището можеше да остане пусто чак до края на учебната година. А може би завинаги.

Стигна до трибуните и седна близо до линията, която разделяше игрището на две половини. Изкачването на стъпалата доста затрудни възпълното му тяло и Декър за пореден път си обеща да отслабне, да си върне поне донякъде старата форма. Беше на четирийсет и две. Ако продължаваше така, нямаше да доживее до петдесет и две. По дяволите, можеше да не доживее и до четирийсет и три!

Той впери поглед в игрището и възкреси в съзнанието си всеки футболен мач, в който бе участвал в гимназията. Знаеше, че споменът за тях се крие някъде в мозъка му, но никога не бе успявал да стигне до късчето сива материя, в което се бяха съхранили. Сега го правеше без никакво усилие. Виртуалният му рекордер се върна до избраната дата и пусна записа, който го интересуваше.