Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Служебен защитник ли? - попита Декър.

- Така изглежда. Искаш ли да влезеш вътре да огледаш местопрестъплението?

- Знаеш, че не мога, Мери.

- Можеш, стига Мак да разреши. Като официален консултант на полицейското управление в Бърлингтън. Платен консултант. Няма да забогатееш, но вероятно ще изкараш повече, отколкото като частен детектив.

- Мак наистина ли няма нищо против?

Тя му подаде телефона си.

- Искаш ли сам да прочетеш имейла му? Или да го направя вместо теб? - Ланкастър завъртя дисплея към себе си и започна: - „Доведи Декър в училището. Покажи му всичко. Нуждаем се от помощ, а той само си прахосва времето, като седи на дебелия си задник и се самосъжалява, тормози се от мисли за Леополд или си играе на частен детектив, изпълнявайки поръчки на разни отрепки.“

- Виждам, че е следил кариерата ми през последните месеци.

- Явно.

Тя стана, дръпна за последно от цигарата и захвърли угарката. Декър я проследи с поглед, докато летеше към алеята пред игрището, където припламна за секунда и угасна.

Като мъртвите деца в училището, помисли си Декър, надигна се от мястото си и заслиза по стъпалата след бившата си партньорка.

В никое училище не бива да е толкова тихо. Това бе първата мисъл на Декър, след като влезе във фоайето заедно с Ланкастър. А втората му мисъл бе, че това е най-мрачното място, на което е попадал.

Мина покрай редицата портрети на бивши директори на „Мансфийлд“, включително на мъжа, който бе ръководил гимназията, когато той бе учил тук. Хвърли по един поглед на стаите, в които навремето понякога внимаваше и си водеше записки, друг път дремеше и се преструваше, че слуша.

Декър забрави за миналото в мига, в който видя крака на мястото, където се пресичаха двата коридора. Прасецът бе гол, което му подсказа, че трупът е женски.

Предположението му се потвърди, когато сви зад ъгъла. Момичето лежеше на линолеума, който изглеждаше толкова стар, че нищо чудно да не бе сменян от негово време.

Ланкастър му каза, че криминолозите са приключили със снимките, измерванията и събирането на веществени доказателства. Едната ръка на момичето бе протегната, като че ли е искала да поздрави някоя приятелка в мига, в който е била застреляна.

- Деби Уотсън - каза Ланкастър, докато Декър оглеждаше тялото. - Абитуриентка, току-що навършила осемнайсет. Родителите й вече са уведомени.

Декър се огледа. Бе обработвал местопрестъпления в продължение на двайсет години, първо като обикновен полицай, после като инспектор. Само че сега се чувстваше като натрапник. Изведнъж усети задух, сякаш някой или нещо бе изсмукало въздуха от цялото училище. Положи усилия да овладее надигащото се безпокойство.

- Но още не са я видели, така ли?

Ланкастър поклати глава.

- Знаеш процедурата. Това е местопрестъпление. Никой няма достъп, включително родителите. Освен това защо да искат да я видят... в това положение?

Декър си бе сложил калцуните и ръкавиците, които Ланкастър му бе дала. Коленичи до Деби Уотсън. Зави му се свят. Покашля се и насочи цялото си внимание към тялото. Деби бе застреляна с пушка право в лицето. В резултат на това вече нямаше лице. Той погледна стената отзад. Беше покрита с червени пръски. До нея лежаха разпилени учебниците й. Една от тетрадките й бе подгизнала от кръв. Забеляза някаква рисунка, очевидно изпаднала от учебник. Ако я е нарисувала Деби, помисли си Декър, значи е имала талант.

- Знаете ли реда на стрелбата? - попита Декър.

- По всичко изглежда, че тя е първата жертва.

- Откъде е проникнал стрелецът?

- Ела - каза Ланкастър и го поведе към задната част на сградата. Посочи вратите и обясни: - През деня са заключени. - После му показа камерата в горния ъгъл. - Тази камера ни дава добра представа за появата му.

- Описание?

- Записът е на лаптопа ми в командния център, който разположихме в библиотеката. Едър мъж в камуфлажни дрехи. Лицето му е напълно скрито от маска и шлем с визьор.

- Все едно да носиш и колан, и тиранти - отбеляза Декър. - Значи е методичен.

Ланкастър продължи:

- Предполагаме, че е дошъл оттам, завил е по коридора, срещнал е Деби Уотсън и я прострелял.

- Нямало ли е други хора в коридора?

- По това време всички са в час.

- А Деби защо е излязла?

- Помолила да отиде при медицинската сестра. Оплакала се от стомашни проблеми и учителката я пуснала.

Декър се огледа отново.

- Всички са били в час. Стрелецът или е извадил късмет, или е знаел разписанието на часовете.