Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Сега е бездомник. Нямам представа какъв е бил тогава. Той току-що влезе в участъка, Еймъс. Много неща не знаем за него.

- Снимката. - Това не беше въпрос. След като го бяха арестували, трябваше да го снимат и да му вземат отпечатъци.

Ланкастър извади телефона си и му го подаде. На дисплея се виждаше загоряло мръсно лице. Косата бе сплъстена, а брадата - отдавна неподстригвана. В някои отношения Леополд приличаше на него.

Декър затвори очи и отново включи вътрешния си видеорекордер, превъртя целия запис, но отново не откри нищо.

- Никога не съм го виждал.

- Може би сега изглежда различно.

Той поклати глава и попита:

- На колко години е?

- Трудно е да се прецени, а и той не ни каза. Най-вероятно в началото на четирийсетте.

- Едър ли е?

- Малко над метър и осемдесет, към осемдесет килограма.

- Стегнат или отпуснат?

- Стегнат. Доста жилав, доколкото мога да преценя.

- Братът на жена ми беше едър колкото мен, беше строителен работник и вдигаше огромни щанги във фитнеса. Как е възможно този да го надвие?

- Ще разследваме, Еймъс. Сега не мога да кажа.

Той я погледна в очите, но този път мълчанието му бе по-красноречиво от думите. Тя въздъхна, задъвка яростно дъвката си и отвърна:

- Братът на жена ти бил заспал пиян на кухненската маса. Изобщо не го видял да влиза. А Леополд решил, че това си ти, понеже бил в гръб.

Смятал е, че убива мен, докато е прерязвал гърлото на Джони?

- С Джони не си приличаме.

- Видял го е в гръб, Еймъс. Освен това не забравяй, че този човек не е с всичкия си. Откачен е.

Декър затвори очи.

След това този откачен тип се е качил на горния етаж, застрелял е жена ми и е удушил дъщеря ми?

Отвори очи в мига, в който Ланкастър стана от стола.

- Имам още въпроси - каза той.

- Но аз нямам други отговори. Мога да изгубя значката си заради това, че дойдох тук и ти казах всички тези неща. Знаеш го, Еймъс.

Декър стана и се извиси над нея, огромен мъж, чиято поява караше малките деца да се разбягват с писъци.

- Трябва да го видя.

- Невъзможно. - Тя започна да отстъпва назад. После забеляза издутината на кръста му. - Въоръжен ли си? - попита го изумено.

Той не проследи погледа й.

- Предадох пистолета си, когато напуснах полицията.

- Но всеки може да си купи оръжие. И то не едно. Въоръжен ли си?

- Дори да съм, законът не го забранява.

- Не забранява да носиш оръжието си открито - каза Ланкастър. - Но не и скрито, освен ако не си полицейски служител.

- Не е скрито. Ти можа да го видиш, нали?

- Не е същото, Еймъс, много добре знаеш!

Декър протегна ръце.

- Закопчай ме тогава! Сложи ми белезниците и ме прибери в същата килия, където е Себастиан Леополд. Можеш да ми вземеш пистолета. Няма да ми трябва.

Тя продължи да отстъпва.

- Не ни притискай. Остави ни да си свършим работата. Разполагаме с този тип. Да следваме правилата. В нашия щат има смъртна присъда. Ще получи инжекция за това, което е извършил.

- Да, след десет години може би. А дотогава ще си има килия и легло. Ако наистина е луд и адвокатът му се възползва от това, ще получи доживотна присъда, която ще излежава в някое комфортно психиатрично отделение, където ще чете книги, ще реди пъзели, ще ходи на консултации и ще получава безплатни лекарства, за да не изпитва болка. Не е зле за един бездомник. Искам сам да проверя нещата.

- Той призна, че е извършил трите убийства, Еймъс.

- Искам да го видя.

Тя се обърна и бързо закрачи към колата си пред входа. В един момент спря, обърна се и изрече сърдито:

- Добре, прави каквото искаш, задник такъв!

Декър я проследи с поглед и отново седна на своята маса. Всеки човек се нуждае от място, което да нарече свое . За него това място беше масата в ресторанта.

Сутринта се бе събудил без никаква цел в живота. Сега всичко се бе променило.

Декър се върна в стаята си и извади телефона. Идеята да плаща сметки за телефон с достъп до интернет никак не му допадаше, но трябваше да признае, че това бе равносилно на огромна библиотека и цяла армия от помощници, които да търсят информация, и то на съвсем приемлива цена. Провери новинарските сайтове. Явно бяха запазили в тайна ареста на Леополд, защото не откри нищо. Когато потърси името му, попадна на няколко страници, но очевидно това бяха съвсем други хора, които носеха същото име.

Леополд влязъл в участъка и си признал, че е извършил три убийства. Дори адвокатът му да пледираше невменяемост, той пак щеше да остане зад решетките до края на дните си. Но дали бе истинският убиец? Ченгетата лесно можеха да намерят отговора на този въпрос. Декър знаеше, че управлението е скрило от медиите куп подробности около престъплението. Щяха да разпитат Леополд, ако това бе истинското му име, и много бързо щяха да разберат дали той е техният човек, или просто лъже поради някаква причина.