Дэвид Балдаччи: Абсолютна памет

Стана и последва двамата, които бе чакал.

Барът приличаше на всеки друг бар, в който Декър бе влизал някога.

Потънал в сумрак, хладен и пропит с мирис на плесен и дим. Мъждивата светлина падаше под странен ъгъл и всеки посетител приличаше на някого, когото познаваш или искаш да опознаеш. Или по-скоро, искаш да забравиш. Беше място, където всеки ти е приятел, докато не се превърне в твой враг и не счупи щеката за билярд в главата ти. Където алкохолът помага да отмиеш цялата помия, с която животът те е залял. Където имитатори на Били Джоел изнасят серенади в малките часове на нощта.

Само аз мога да изпия хиляда питиета и пак да не забравя нищо, абсолютно нищо. Само аз мога да запомня и най-малката подробност от хиляда питиета чак до формата на кубчетата лед в чашата.

Декър се настани на бара, където можеше да вижда отражението си в голямото огледало зад редиците „Джим Бийм“, „Бийфитър“, „Глен“ и „Бомбай Сапфир“.

Поръча си наливна бира, стисна халбата в огромните си длани и заби поглед в огледалото. Далечният ъгъл вдясно. Там се бяха настанили двамата, които проследи до този бар.

Мъжът наближаваше петдесет, а жената бе на половината от годините му. Мъжът бе облечен елегантно. Вълнен костюм на тънки райета, жилетка, жълта вратовръзка на сини пръски, които приличаха на сперматозоиди, запътили се да оплодят някоя яйцеклетка, елегантна кърпичка в същия десен. Пригладената назад коса разкриваше прорязано от бръчки чело. Но какво да се прави, животът винаги е бил несправедлив в това отношение. Внушителни пръстени с инкрустирани диаманти върху добре поддържани пръсти с лакирани нокти. Пръстените най-вероятно бяха крадени. Или фалшиви. Като мъжа. Сигурно бе изрязал и ноктите на краката си. Бе лъснал и обувките си, но само отпред, не и отзад. Отзад бяха прашни и захабени и разкриваха истинската същност на този човек, който се опитваше да спечели доверието на младата жена. После щеше да изчезне и тя никога повече нямаше да го види.

Тя имаше очи на кошута и също толкова мозък в главата си. Красива, но наивна и глупава по един банален начин. Толкова доверчива и простодушна, че да ти се иска да си тръгнеш и да я оставиш на съдбата й.

На Декър обаче му се плащаше, за да не я остави. Всъщност плащаше му се, за да направи точно обратното.

Младата жена бе облечена с пола, сако и блуза, които вероятно струваха повече от колата на Декър. Или по-точно, от колата, която бе имал някога. Банката прибра и нея, както обикновено правят банките.

Жената беше от богато аристократично семейство. До такава степен бе свикнала с луксозния живот и привилегирования си статус, че не можеше да си представи някой да положи толкова усилия, за да й отнеме нещо, което тя приемаше за даденост. Това я превръщаше в потенциална жертва във всяка една минута от всеки един ден в живота й.

И ето че сега акулата бе набелязала плячката си. Декър видя мъжа като шестица, мръсна цифра в неговото съзнание. А тя бе четворка, безвредна и безинтересна.

Ръцете им се докоснаха, после и устните. Поръчаха си питиета - той коктейл с уиски, лимонов сок и захар, тя - розово мартини.

Декър регистрира и това.

Продължи да отпива от халбата с бира и да изчаква подходящия случай. Наблюдаваше ги незабележимо. Не само я бе маркирал с четворка, но виждаше фигурата й в оранжево, а неговата в лилаво - цвят, който асоциираше с нула, също неприятна цифра. Следователно онзи тип символизираше шест и нула. Знаеше, че изглежда сложно на пръв поглед, но това не бе проблем, защото информацията се запечатваше в главата му съвсем ясно.

Не че ги виждаше в тези цветове. Ставаше по-скоро въпрос как ги възприема . Никой не го бе учил на това. Той се бе сдобил с тази способност сравнително късно, а бе напуснал света на цветните моливи и пастели още в детската градина.

Двамата отсреща продължиха да си гукат, хванати за ръце, и да се докосват с крак под масата в този следобед, предназначен за романтични срещи. Тя очевидно искаше нещо повече. Той обаче нямаше намерение да й го даде, защото само я примамваше. Иначе можеше да се провали. А той бе ловък мошеник. Вярно, не най-ловкият, на когото Декър бе попадал, но се справяше съвсем прилично. Нищо чудно да изкарваше добри пари с измами. Добри пари за лилава нула.

Декър знаеше, че мъжът изчаква подходящия момент да направи своя ход. Да поиска заем за някакво бизнес начинание, което е толкова изгодно, че не може да го пропусне. Или да сподели за трагедия в многобройното си семейство, която изисква много пари. Щеше да каже, че не иска да го прави. Че се мрази, задето се обръща към нея. Но тя е последната му надежда. Не очаква тя да го разбере. Не се надява да каже „да“. Какъв отговор можеше да даде момичето, след като той поднесеше нещата по този начин? Най-вероятно: „Да, скъпи. Ще ти дам два пъти повече пари, отколкото ти трябват. Три пъти. Татко няма да усети липсата им. В края на краищата какво толкова? Някакви си пари“.