Дэвид Балдаччи: Абсолютна памет

Положи я на същото място, където я бе открил. Впери поглед в лицето й, което сега бе бледо и безжизнено, а дупката в средата на челото й щеше да се превърне в последния му спомен от нея, нещо като точка, поставила края на изречението... края на живота й, на всичко.

Декър се изправи на вдървените си крака и, олюлявайки се, тръгна към единствената друга спалня на етажа.

Този път не блъсна вратата с рамо. Нямаше нужда да бърза. Знаеше какво ще открие. Не знаеше само какъв метод е избрал убиецът.

Първо нож, после пистолет.

Не я завари в спалнята, което означаваше, че е в банята до нея.

Лампата на тавана хвърляше ярка светлина. Убиецът очевидно бе искал Декър да види последната ужасяваща сцена съвсем ясно.

Тя седеше върху тоалетната чиния. Коланът на хавлията й бе завързан за казанчето, в противен случай тялото й щеше да падне.

Пристъпи напред. Не се хлъзна. Нямаше кръв. Не видя никакви рани по тялото на своето малко момиченце. Но когато се приближи, забеляза следите от спуканите кръвоносни съдове по врата й, грозни и безформени като изгаряния. Вероятно бе използвал колана. А може би ръцете си. Декър нямаше представа, а и какво значение имаше? Смъртта от задушаване не идваше без болка. Тя настъпваше бавно и мъчително. Бе ужасяваща. Дъщеря му се бе взирала в убиеца, докато той бе отнемал живота й. Само след три дни Моли щеше да навърши десет. Вече бяха организирали тържеството, поканите бяха изпратени, подаръците купени, шоколадовата торта поръчана... Той си бе взел свободен ден, за да помогне на Каси, която работеше и вършеше почти всичко у дома, защото Декър не стоеше зад някое бюро от девет до пет, съвсем не. Често се шегуваха по този повод. Какво знаеше той за истинския живот? За пазаруването в супермаркета? За плащането на сметките? За воденето на Моли на доктор?

Нищо. Абсолютно нищо.

Седна на пода пред мъртвата си дъщеря и кръстоса дългите си крака по начина, по които тя обичаше да седи - така, че всяко стъпало да опре във вътрешната част на срещуположното бедро. Поза лотос, каза си той. Или нещо подобно. Нямаше представа защо през главата му премина подобна мисъл. Осъзна, че сигурно изпада в шок.

Очите й бяха широко отворени, взираха се в него, но не го виждаха. Като очите на майка й. Никога повече нямаше да го види.

Декър седеше на пода и се поклащаше леко напред-назад. Той също се взираше в Моли и също не я виждаше.

Това е. Нищо не ми остана. Не мога да живея без тях. Не мога.

Извади деветмилиметровия пистолет от кобура на кръста си, издърпа назад затвора и вкара патрон в цевта. Стисна го с две ръце. Хубав малък пистолет. Достатъчно точен, с достатъчно възпираща мощ. Никога не бе стрелял по човек. Макар да бе искал.

Впери поглед в дулото със стоманения мерник над него. Колко ли куршума бе изстрелял на полигона? Хиляда? Десет хиляди? Е, добре, тази вечер нямаше да пропусне!

Отвори уста и налапа дулото, завъртя го така, че куршумът да полети нагоре и да сложи мигновен край на всичко. Показалецът му обхвана спусъка. Погледна към Моли. Изведнъж се почувства неловко, вдигна оръжието и го опря в дясното си слепоочие. Стисна очи, за да не я гледа. Показалецът му отново докосна спусъка. Само трябваше да го натисне, докато стигне до точката, от която нямаше връщане. Нямаше да почувства нищо. Мозъкът му щеше да умре, преди да успее да съобщи на останалата част от тялото му, че се е самоубил.

Натисни го, Еймъс. Няма да загубиш нищо, защото нищо не ти е останало. Те са мъртви... Няма ги вече.

Държеше пистолета и се питаше какво ще каже на своето семейство, когато отново се съберат заедно.

Съжалявам?

Простете ми?

Толкова ми е мъчно, че не успях да ви предпазя? Трябваше да си бъда у дома и да ви защитя?

Притисна пистолета още по-силно и дулото се вряза в кожата му. Появи се капка кръв, която попи в побелелите му коси, а те несъмнено бяха станали по-бели за последните минути.

Не се нуждаеше от допълнителна смелост, за да го направи. Нуждаеше се, при това отчаяно, да постигне идеалния баланс. Но можеше ли да има баланс в отнемането на собствения живот?

Извади телефона си, без да сваля пистолета, набра 911, представи се с името и номера на значката си, после описа с две изречения тройното убийство. И пусна телефона на земята.

Долу лежеше Джони.

В другия край на коридора бе Каси.

А пред него, върху тоалетната, седеше Моли.

Изведнъж, без никакво предупреждение, Декър видя всичко това в най-ужасяващите нюанси на синьото. Телата, къщата, цялата нощ. Зловещите сини оттенъци пронизваха съзнанието му. Той извърна поглед към тавана и изруга на глас, като вложи в думите си цялата ярост и мъка, които изпитваше в момента. Проклетите цветове бяха в състояние да съсипят дори това! Защо не можеше да се превърне в обикновен, нормален човек, поне веднъж, поне в мига на най-голямото си нещастие? Сведе глава и остана на пода с пистолет, опрян в слепоочието. Не усещаше абсолютно нищо. Бе готов да умре, да се присъедини към тях.