Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Декър поклати глава.

- Не е мръсник. А мръсници .

- Защо мислиш така? - попита го Ланкастър, докато Богарт го зяпаше смаяно. - Стрелецът е бил сам. Ти го каза.

- Сгреших - отвърна убедено Декър.

- Но какво по-конкретно те кара да смяташ, че е замесен повече от един човек? - попита Богарт.

- Това, че никой не може да бъде на две места едновременно.

Изгрев.

Облаците си бяха отишли, а с тях и дъждът. Това бе красив изгрев - отначало цветовете се промениха съвсем незабележимо, а после зората изведнъж обагри ярко небето. Никое друго явление не притежаваше преобразяващата мощ на зората. С изключение на ядрената гъба. И двете бяха в състояние да променят за минути небето - по свой начин.

В ранното утро Декър стоеше на улицата. Въпреки изгрева настроението му оставаше в плен на най-черния мрак. Не бе мигнал, след като се разделиха с Богарт и Ланкастър. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да заспи.

От другата страна на улицата бе магазинът на „Севън-Илевън“. Беше отворен. Винаги беше отворен. През витрината видя същата жена да брои кутии с цигари, но онзи, който миеше пода, бе друг. Вероятно Били размахваше парцала в друг магазин в друг град. Или възстановяваше силите си след запой.

Нямаше представа защо дойде тук. Това място обаче го привличаше като магнит.

Прекрачи прага и при звъна на входното звънче в мозъка му сякаш се заби бургия.

- Добре ли сте?

Изглеждаше леко уплашена и когато Декър видя отражението си в стъклената врата на хладилната витрина с безалкохолни, разбра притеснението й. Приличаше на скитник, дрехите му бяха мръсни, а косата му разчорлена.

- Вие... вие идвахте онзи ден - каза тя. - Търсехте някого.

Декър кимна и се огледа.

- Къде е Били? Онзи, който миеше пода?

- Следобед е на смяна. Намерихте ли човека, когото търсехте?

Декър поклати глава.

- Продължавам да го търся.

- Май имате нужда от кафе. Току-що го направих. Още е горещо. Сервираме там, отзад. Голямата чаша струва само долар. Искате ли нещо за закуска?

Звънецът над вратата иззвъня отново и в магазина влязоха двама мъже в дочени гащеризони, груби работни обувки и фланелени ризи. Единият отиде направо на касата за кутия цигари, а другият се запъти към машината за газирани напитки, където си наля огромна чаша кока-кола.

Докато жена обслужваше новия клиент, Декър отиде в задната част на магазина, взе си кафе и сладкиш от витрината и се върна на касата.

Нареди се зад мъжа с цигарите, който искаше и лотарийни билети, които да завършват на определени номера. Докато чакаше реда си, погледът му се спря случайно на вестника до касовия апарат. Той лежеше сгънат на две, но горната половина на първата страница се виждаше съвсем ясно. Декър едва не изпусна кафето и сладкиша.

Остави ги, взе вестника и зачете. Докато четеше, несъзнателно се запъти към вратата.

Жената извика след него:

-Ей, трябва да си платите! - Тя посочи кафето и сладкиша. - И за вестника също!

Декър пъхна ръка в джоба, извади банкнота от пет долара и я остави на касата, след което излезе, без да вземе нито кафето, нито сладкиша. Жената и двамата мъже зяпнаха.

Той тръгна по улицата и се подпря на една кофа за боклук, оставена под още светеща улична лампа.

Статията бе обширна, подробна и имаше снимка.

Моята снимка. Моята история. Не, чужда версия на случилото се, в която има много малко истина и твърде много спекулации. И лъжи.

Погледна името на автора, макар че можеше и да не си прави труда. Знаеше кой е написал статията.

Александра Джеймисън.

Взе автобуса до „Резидънс Ин“, влетя в стаята си, седна на леглото и прочете статията още три пъти. Нищо в нея не се промени, разбира се. С всяко прочитане обаче тя се врязваше все по-надълбоко в съзнанието му, като нож, който се забива няколко пъти в една и съща рана.

Отпусна се назад върху леглото и най-сетне поспа малко. Когато се събуди, вече бе девет сутринта.

Отиде в банята, плисна малко вода върху лицето си, слезе в ресторанта, напълни чинията си с храна, наля си три чаши черно кафе, отнесе ги до масата си, седна и впери поглед в тях.

Слънцето вече се беше издигнало нависоко и светлината нахлуваше през големите панорамни прозорци. Лъчите му озаряваха лицето на Декър като актьор на сцена, осветен от мощни прожектори.

Постоя известно време, гледайки храната, после отново зачете статията във вестника, който бе оставил до чинията. Телефонът му иззвъня. Погледна дисплея и натисна бутона.