Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

При цялата си смелост - защото без нея нямаше да стане полицай - Декър изпитваше и страх. Ако не притежава достатъчно здрав разум и не осъзнава собствената си уязвимост и смъртност, и най-смелият полицай не оцелява дълго.

Той пристъпи напред. Коридорът продължаваше трийсетина метра, преди да завърши в основата на поредното стълбище. Декър изкачи стъпалата колкото се може по-безшумно. На горната площадка го очакваше нова врата. Беше заключена. Извади шперцовете си, но не успя да я отвори.

Натисна с рамо, като вложи цялата сила на сто и петдесет килограмовото си тяло.

Сега вече успя.

Озова се в полумрак и се огледа. Намираше се в огромно хале с високо разположени прозорци. Тук миришеше на моторно масло и грес. Видя стари армейски джипове и камиони.

Превозни средства, които армията бе изоставила. Защото Декър се намираше в една от сградите на отдавна затворената военна база „Макдоналд“.

Интересно. Проход, който свързва училището с военната база?

Колкото повече разсъждаваше върху това обаче, толкова по-логично му се струваше. Родителите на голяма част от учениците в „Мансфийлд“ бяха работили в базата. Кое място бе по-подходящо за децата в случай на криза - противоатомното скривалище под гимназията или военната база, където бяха и техните родители? Или пък скривалището бе проектирано да побере и персонала на базата, и учениците? Каквато и да бе истината, тя нямаше значение в случая. Важното бе, че всички бяха забравили за подземните тунели. Те най-вероятно никога не бяха използвани. Освен наскоро, поправи се той.

Убиецът бе избягал оттук, в това не можеше да има съмнение. Базата бе прекалено голяма, за да бъде претърсена както трябва. Нямаше свидетели, които да видят каквото и да било. Всичко тънеше в руини и единствено телената ограда, обрасла в лиани и храсти, ограждаше периметъра. Човек лесно можеше да се промъкне незабелязано.

Декър освети пода и видя празни кутийки от бира и бутилки твърд алкохол, опаковки от презервативи и угарки. Това място бе истински кошмар за криминолозите.

Вероятно щяха да намерят стотици ДНК проби, повечето от които на скучаещи тийнейджъри, дошли тук в търсене на секс, алкохол и - лъчът на фенерчето освети празна спринцовка - на по-силни усещания.

Съмняваше се обаче, че някой от тях е подозирал за съществуването на подземния проход, свързващ военната база с училището.

Дори да бяха проучвали мястото, хлапетата вероятно се бяха натъкнали на заключена врата. Ако все пак бяха успели да я отворят, бяха видели стена. Край на проучването. Освен това, вероятно идваха тук само през лятото. А сега наближаваше зима, мястото не се отопляваше и бе доста студено. Когато е планирал престъплението, стрелецът не се е притеснявал, че може да се натъкне на група тийнейджъри, които се наливат с алкохол.

Обиколи халето, но не откри нищо и никого.

Извади телефона си и набра дома на семейство Уотсън. Обади се Джордж. Декър го попита дали Бет вече си е тръгнала.

- Ало? Кой е? - Уотсън вече не заваляше думите. Явно сънят му бе помогнал да изтрезнее.

- Господин Уотсън, обажда се детектив Декър.

- Какво искате? - попита го раздразнено Джордж.

- Само един бърз въпрос. Интересува ме дали Деби е оставала в училище след края на занятията. Или дали е идвала по-рано, доста преди часовете?

- Откъде знаете това? Откъде, по дяволите, знаете толкова много за моето семейство?

- Просто догадка. Все пак съм детектив. Това ми е работата. А и съпругата ви спомена, че е прекарвала повече време у дома, отколкото Деби. Затова предположих, че е правила нещо в училище. Какво точно е правила?

-Членуваше в разни клубове и кръжоци. Имаха сбирки. Понякога се прибираше късно. Обикновено си идваше по тъмно. Защо питате? Важно ли е?

- Може да се окаже важно. Благодаря.

Декър затвори. Знаеше, че Деби Уотсън не е ходила на никакви сбирки. Усамотявала се е с Исус в тяхното тайно местенце.

Позвъни на Ланкастър и я уведоми какво е открил.

Прибра телефона, седна на един стар варел за бензин и зачака със затворени очи. Предполагаше, че едва ли ще му се наложи да чака дълго. Нали бе оставил вратата отворена.

Чу стъпките им. Можеше да отвори очи, ако принадлежаха на един човек. Но те бяха десетки. Затова остана със затворени очи. Убийците обикновено идваха сами, не бяха придружавани от цели армии.

Отвори очи и видя специален агент Богарт.

- Още едно логично заключение? - попита федералното ченге.