Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Погледни пода - каза Декър.

Ланкастър забеляза чифт пресни триъгълни следи по линолеума, точно зад мястото, където бе стоял дървеният панел.

- По дяволите, Еймъс! Следите по пода са от отварянето на вратата!

- С течение на времето пантите провисват. Това е довело до следите по пода. - Той докосна с пръст една от пантите и пръстът му потъмня.

- Смазвана е съвсем наскоро.

От вътрешната страна на дървения панел имаше малка топка.

- За какво е това?

Декър се замисли за миг.

- За да върнеш панела на мястото му, като влезеш вътре.

- Ясно. Но защо са оставили вратата? Ако са искали да „запечатат“ прохода, както се изразяват, защо просто не са го зазидали?

- Нямам представа, Мери. Една тухлена стена сигурно е щяла да струва по-скъпо. А може да са искали да си осигурят сравнително лесен достъп, в случай че им се наложи да го използват отново.

- Може.

- Не виждам отпечатъци, но да не рискуваме все пак. Неслучайно съществува такова понятие като латентни отпечатъци.

Той взе един нож от кутията, оставена на плота, за да повдигне най-обикновеното резе, залостило двете крила на вратата. Те се отвориха безшумно.

Появиха се стъпала, които се спускаха в непрогледен мрак.

Декър се върна в стола и грабна аварийния фенер, окачен на стойка до витрините за самообслужване.

- Готова ли си?

- Не трябва ли да повикаме останалите? - попита притеснено Ланкастър.

- Ще го направим, но след като проверим къде ще ни отведе проходът.

- Ами ФБР?

- Майната му на ФБР, Мери! Случаят е наш , а не техен. - Погледна я и попита: - С мен ли си?

Ланкастър кимна и го последва по стъпалата.

Слязоха долу. Декър обиколи мястото с лъча на фенера.

- Виж това!

На едната стена бяха подпрени две големи парчета талашит. От тях стърчаха изкривени пирони.

- Ето как са запечатили тунела - каза Декър. - Забелязах дупки от пирони върху рамката на двойната врата. Талашитът е бил закован отгоре. Ако някой все пак е успеел да отмести панела, пак е нямало да види вратата.

- Смяташ ли, че стрелецът е направил това?

Декър освети пода.

- Би трябвало. Стърготините на пода са сравнително пресни.

- Което означава, че е свършил всичко това предварително. Не е възможно да изкърти талашитените плоскости в учебен ден. Шумът е щял да привлече внимание.

- Може да го е направил предишната нощ. Излязъл е от фризера и се е заловил за работа. Не е имало кой да го чуе. Отместил е панела, махнал е плоскостите, отключил е дървените врати и е прибрал всичко в прохода.

- Сигурно това е причината да се скрие във фризера, Еймъс.

- Възможно е.

Декър отново посочи пода. В прахоляка ясно се виждаха следи от стъпки.

Два чифта стъпки, които се открояваха съвсем ясно и водеха надолу в мрака.

- Мини отдясно, Мери, за да не повредим следите. И ги снимай с телефона си.

- Добре, но защо стъпките са два чифта? За двама души ли става въпрос?

Декър се наведе и ги освети.

- Не. Следите изглеждат идентични. Не са оставени от двама души, които са вървели един до друг. Разстоянието между тях е прекалено малко. Но двата чифта следи ми се струват напълно логични.

- Защо?

- Ела.

Продължиха напред, като правеха снимки почти на всяка крачка. Преминаха през масивна стоманена врата, дебела трийсетина сантиметра, която отвориха съвсем лесно, тъй като бе окачена на хидравлични панти.

- Бронирана врата - отбеляза Декър.

Озоваха се в обширно помещение, широко поне дванайсет метра и два пъти по-дълго. Подът беше от бетон, стените и таванът - също. Постери съветваха какво да се прави в случай на бедствие. Върху някои от тях бяха отпечатани черепи и кости, универсалният символ за опасност. Покрай стените бяха наредени стари метални шкафове със занитени върху тях ламаринени табели. На една пишеше ГАЗОВИ МАСКИ, на друга - ПЪРВА ПОМОЩ, на трета - ВОДА И ХРАНА. Навсякъде имаше прах и паяжини, въздухът бе застоял, изпълнен с миризма на плесен.

- Помещението трябва да има независими източници на въздух - отбеляза Декър. - При ядрен удар не би трябвало да се ползва въздух от атмосферата.

- Но помещението не е изолирано. Дишам нормално.

- Което означава, че има и вентилация, която позволява на служителите да обновяват периодично запасите, но тя би трябвало да се изключва при сигнал за тревога.

Продължиха да следват отпечатъците по пода, прекосиха бомбоубежището и се озоваха пред втора бронирана врата, зад която започваше друг тунел, същият като онзи, от който бяха дошли. На всеки няколко секунди светкавицата на телефона на Ланкастър прогонваше мрака, тъй като тя заснемаше следите, които продължаваха и в тунела.