Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

В погледа на Бет Уотсън припламна искрица.

-Чакайте малко! Беше много отдавна... Саймън спомена нещо, нещо за... как му беше името... нещо, свързано с „Мансфийлд“. Не било построено заедно със сградата. Добавили го по-късно. Бях забравила за него.

- За какво точно става въпрос? - попита Ланкастър.

Бет посочи Декър.

- За това, което той каза. Някакво съоръжение... безопасно място под училището, в случай че Русия ни нападне.

- Съветският съюз - поправи я Декър. - Но това е почти същото. Разказа ли ви нещо повече? Къде се намира например?

- Не. Явно никога не е било използвано. Предполагам, че са го зазидали или нещо подобно, защото не са искали никой да влиза там. Нали разбирате, хормоните на гимназистите врят и кипят. Можете да си представите какви неща биха правили там. - Помълча и добави тихо: - Какви оргии! Ако знаех за него като ученичка, първа щях да отида там - изкикоти се тя и се развика по коридора: - Оргии, глупако! С това ще се заема още утре! Оргии с други мъже! Много мъже!

Декър отново я върна в спалнята.

- Значи там има противоатомно скривалище. Извадихме късмет, че си го спомнихте - отбеляза Ланкастър и погледна към Декър.

Бет я удостои с крива усмивка.

- В интерес на истината, паметта ми хич не я бива. Но си спомням, че една вечер Саймън заговори за скривалището. Странна работа, обикновено изобщо не слушах какви ги приказва дъртият досадник, а и както вече казах, паметта ми не е особено добра. Никога не помня рождени дни и подобни глупости. Но сега се сещам - приготвях немска шоколадова торта, когато той разказа за скривалището. Това беше единственият път, когато се заслушах в приказките му. Мисля, че причината беше в нея.

- В кого е била причината? - попита объркана Ланкастър.

- В немската шоколадова торта. Нали разбирате... германците и руснаците. Те са били в Германия, нали? Имам предвид руснаците.

- Точно така - рече Декър. - Поне в едната половина на Германия.

Бет се усмихна и отбеляза:

- Мозъкът работи по странен начин.

- На мен ли го казвате? - отвърна Декър. - Саймън имаше ли приятели в града, които да са още живи и да знаят повече подробности за противоатомното скривалище?

- Не вярвам. Разбирате ли, той почина на повече от деветдесет. Сега щеше да е почти на сто. Всички трябва да са мъртви, нали така? - И добави тихо: - Като моята Деби.

Настъпи неловко мълчание. След малко Декър каза:

- Ако си спомните нещо друго, моля да ни позвъните. Много е важно. Искаме да открием кой е извършил това. Кой е виновен за... Деби.

- Все още ли смятате, че тя има... че има нещо общо с извършителя?

- Не, не смятам.

Устните на Бет Уотсън потрепериха.

- Тя беше прекрасно дете.

- Не се и съмнявам, а това прави задачата ни още по-важна.

Ланкастър погледна куфара, пълен до половината с дрехи.

- Вижте, знам, че не ми влиза в работата, но смятате ли, че трябва да вземате подобно важно решение непосредствено след смъртта на дъщеря ви? Не е ли по- добре двамата със съпруга ви да преминете заедно през всичко това и тогава да мислите какво ще правите? По-късно може да съжалявате за прибързаните си действия.

Бет я погледна с премрежен поглед.

- Исках да го напусна още преди две години, но останах заради Деби. Е, Деби вече я няма. Не желая да стоя и една секунда повече на това проклето място. А сега, ако ме извините, трябва да си събера багажа, за да се махна от тук - заяви Бет и затръшна вратата.

- Е, „В добро и зло, в здраве и болест...“ беше дотук - отбеляза Ланкастър.

- Колкото по-дълго продължава бракът на някои хора, толкова по-ужасен става - каза Декър. - Но поне разбрахме, че теорията ми може да се окаже вярна. Саймън наистина е знаел за съществуването на подземно скривалище.

- Какво ще правим сега? - попита Ланкастър.

- Да излезем навън. Така ще можеш да изпушиш една цигара, а аз да позвъня тук-там.

- Знаеш, че мога да ги откажа, когато поискам.

Той я погледна.

- Не, не можеш, Мери. Ти си пристрастена към никотина.

- Пошегувах се. По дяволите, всичко ли трябва да възприемаш толкова буквално?

Декър обаче вече говореше по мобилния си телефон.

Проведе три разговора, по време на които го прехвърляха от човек на човек. Обясняваше търпеливо кой е и от какво има нужда.

- „Мансфийлд“? - попита жената от другия край на линията. - Това не беше ли училището, в което загинаха децата?

- Точно така - отвърна Декър. - Опитваме се да разберем как е проникнал убиецът и как се е измъкнал. Тъй като „Мансфийлд“ се намира в непосредствена близост до военната база „Макдоналд“, предположихме, че между двете може да има подземен проход или нещо подобно. Бихме искали потвърждение и указания как да влезем, без да се налага да обръщаме цялото училище с главата надолу.