Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Ще ми трябва писмено заявление, което да бъде разгледано и одобрено по надлежния ред.

- Добре, но колко време ще отнеме това разглеждане и одобрение? Издирваме убиец, отговорен за смъртта на много деца. Колкото повече време минава, толкова по-далече ще избяга.

- Бих искала да ви обещая, че ще стане бързо. Но това все пак са въоръжените сили на Съединените щати. Единственото място, на което действаме по-бързо, е бойното поле. Тиловите ни служби не са особено експедитивни.

Декър попита къде да изпрати искането и затвори телефона.

Погледна Ланкастър, която се бе облегнала на капака на колата си и бе изпушила не една, а три цигари, докато той си играеше на въпроси и отговори с армията.

Ланкастър захвърли последния си фас и го стъпка с тока на обувката си.

- Е?

- Ще се пенсионираме, преди да получим отговор от тях.

- И какво ще правим?

- Изглежда, че ще трябва да открием скривалището сами.

Декър и Ланкастър оглеждаха училищния стол, застанали в срещуположните му краища.

- Струва ми се логично входът да е тук - каза Ланкастър. - Голямо помещение, в което се събират много ученици. В случай на необходимост лесно могат да се спуснат в скривалището.

Декър кимна, но не каза нито дума.

Тя продължи:

- Ако входът е тук, трябва да е скрит зад нещо. Зад печките или хладилниците?

Декър поклати глава.

- Едва ли е зад нещо толкова масивно. До него трябва да има лесен достъп в случай на тревога.

- Тогава най-вероятно е зазидан или покрит с нещо - отвърна Ланкастър.

- Но убиецът не би могъл да разбива стени, подове или тавани, защото така ще вдигне шум и ще остави следи откъде е минал.

- Да, но той все пак е оставил следи. Не си забравил развалената храна във фризера, нали?

- Направил го е нарочно. Лесно е можел да намали температурата, преди да излезе. Дори не е било необходимо да прекарва цялата нощ във фризера. Искал е да разберем, че е бил там. Но не е искал да открием как е изминал разстоянието от единия до другия край на училището. Ето защо е оставил следите от смазка на тавана, прахта на пода. Класическа заблуда. Той си играе с нас, Мери. Губи ни ценно време. Това е добре за него и лошо за нас.

Ланкастър продължи да се оглежда.

- Търсим таен вход, без да имаме представа как е запечатан и къде се намира.

- Терминът „запечатан“ може да означава много неща. Важното е, че онзи тип се е сприятелил с Деби поради една-единствена причина и тя е да научи за тунела.

- Стига, Декър! Откъде ще знае, че трябва да пита точно нея?

- Аз научих за скривалището на базата на наблюдения, умозаключения и съвсем бегло проучване. Той може да е направил същото. Градът е относително малък. Има много начини да разбере, че Саймън Уотсън е работил в базата. Може да е открил, че е живял у Джордж и Бет. Може да се е сприятелил с Деби, за да провери дали тя знае нещо. А тя, разбира се, е знаела.

- Това изисква сериозен предварителен анализ и планиране.

- Което очевидно е силата на убиеца.

Декър закрачи напред-назад пред една стена.

Ланкастър забеляза това.

- Обзалагам се, че тези правила не са се променили за шейсет години. Предполагам, че и ти си ги спазвал, когато си учил тук, нали? - попита тя с усмивка.

Правилата, които имаше предвид, бяха окачени на стената, която Декър оглеждаше. Те изискваха от учениците да говорят тихо, да не се замерят с храна, да не ядат от чуждите чинии, да не оставят кутии от мляко по масите, да изхвърлят остатъците в кофите за боклук, да не тичат и прочие, и прочие.

- Еймъс, казах...

Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи, докато вървеше бавно покрай стената, покрита с ламперия, и оглеждаше пода.

- Какво виждаш тук, Мери?

Тя се наведе и огледа мястото, което Декър й посочи.

- Някакви следи. Вероятно от обувки на ученици.

- Не мисля така. В „Мансфийлд“ няма униформи. Повечето момчета ходят с маратонки. Доколкото видях, повечето момичета също носят маратонки или равни обувки, или обувки на платформа. Те не биха оставили подобни следи. Линолеумът е издраскан. Драскотините не са малки, като от остри токчета, а са продълговати. И леко извити. Освен това са няколко.

- Добре, какво смяташ, че е това?

Декър пристъпи към масивен панел от ламперията, върху който бяха окачени правилата в училищния стол. Панелът се спускаше до пода и почти опираше в тавана.

- Не се виждат панти - отбеляза той, - но въпреки това...

Заби пръсти в ръба на дървения панел и задърпа. Повтори процедурата на различни места. Направи същото и от другата страна. Накрая, след като в продължение на цели десет минути ту дърпаше, ту натискаше, чу тихо изщракване и панелът помръдна. Той го задърпа и успя да го свали. Появи се двойна дървена врата, много стара и боядисана в цвета на стената.