Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Това означава, че базата е била тук, преди да построят училището. И много родители, които са служили в базата, са изпращали децата си в „Мансфийлд“.

Ланкастър започна да разбира логиката му.

- И смяташ, че идеята е дошла от тях?

- Ами ако прадядото на Деби Уотсън, който е постъпил в базата в началото на шейсетте, е знаел за това и е споделил с малката си внучка?

- Смяташ, че тя може да е разказала на убиеца?

- Не мога да се сетя за друга причина той да се нуждае от услугите й.

- Но как е разбрал, че Деби разполага с подобна информация?

- Има много възможности. Това няма значение за момента. Ако съм прав, ще разберем как стрелецът се е промъкнал незабелязано от стола до задния коридор. А това ще ни помогне да проследим маршрута му и да разберем откъде е дошъл.

Забързаха към колата на Ланкастър.

Специален агент Богарт ги наблюдаваше през прозореца. Пратеникът на централата на ФБР във Вашингтон не изглеждаше никак доволен.

До него специален агент Лафърти усърдно си водеше записки.

Отвори им Джордж Уотсън. На лявата си скула имаше жълтолилава подутина.

- Добре ли сте? - попита го Ланкастър.

Уотсън се подпря на рамката на вратата, за да се задържи на крака.

- Аха... Ж-ж-жена ми ме напуска, но аз съм д-д-доб-ре. Защо да не съм?

Декър пристъпи напред и подуши дъха му. Излишно бе да го прави. Заваленият говор, мътният поглед, неспособността на Уотсън да се задържи на краката си бяха достатъчно красноречиви признаци, че е много пиян.

- Съпругата ви тук ли е? - попита Декър.

- Събира си б-б-багажа! Кучка!

- Моментът е много труден за вас - отбеляза Декър.

- З-з-загубих малкото си момиченце... сега и ж-ж-же-на си. Но з-з-знаете ли какво?

- Не. Какво?

- Майната им! - махна с деформираната си ръка Джордж. - Майната им!

- Защо не си легнете? - предложи Ланкастър. - И спрете да пиете.

Джордж, изглежда, се обиди.

- Аз... не съм пил. - Оригна се шумно. Имаше вид на човек, който ще припадне всеки момент.

- Радвам се. Но въпреки това се нуждаете от сън.

Декър го хвана за здравата ръка, отведе го в дневната и го побутна да легне на канапето.

- Тя не ми е с-с-съпруга! Вече не! Кучка!

Той затвори очи и притихна. Чуваше се само тежкото му дишане.

Декър поведе Ланкастър по коридора. Озоваха се пред стая, от която се носеше шум.

Декър почука.

- Госпожо Уотсън?

Нещо падна на пода.

- Кой е? - попита рязко Бет Уотсън.

- Полицията - отвърна Ланкастър.

- Дребният му кучи син е повикал полиция? - изкрещя Бет Уотсън. - Само защото го ударих? Е, той ме удари пръв! Сакат нещастник!

- Не идваме за това. Става въпрос за дъщеря ви.

Вратата се отвори рязко и на прага застана майката на Деби по бял комбинезон, обувки на високи токчета и... нищо друго. Кожата на ръцете й бе увиснала. Едната страна на лицето й бе зачервена и подута.

- Какво за дъщеря ми? - попита Бет.

- Миналия път говорих със съпруга ви за неговия дядо.

Тя сбърчи вежди недоумяващо.

- За Саймън? Защо?

- Работил е във военната база „Макдоналд“, преди да се пенсионира, нали?

- Точно така. И какво от това? Мъртъв е от години.

- Но е живял тук с вас, съпруга ви и Деби.

- Да, но пак ви питам: какво от това?

За разлика от съпруга си Бет не изпитваше необходимост да се подпре на рамката на вратата, за да се задържи на крака. Очевидно понасяше алкохола по-добре от Джордж. Явно можеше да се похвали с повече практика.

- Саймън разговарял ли е с вас за работата си там? - попита Декър.

- Тогава беше на възраст, когато човек не говори за нищо друго освен за миналото. Втората световна. Корейската. Работата му за правителството. Дрън-дрън-дрън. По цял ден и по цяла нощ. До гуша ми идваше от него. Кой, по дяволите, иска да живее в миналото?

Тя се мушна покрай Декър и изкрещя по коридора:

-Кой, по дяволите, иска да живее в миналото, Джордж? Не и аз, безгръбначно влечуго такова!

Декър протегна масивната си ръка, за да я върне в стаята.

- Саймън споменавал ли е нещо за работата си в „Мансфийлд“? - попита той.

В погледа й се появи неувереност.

- В „Мансфийлд“ ли? Той не е работил там, а във военната база.

- Точно така. Но базата и гимназията са една до друга.

Тя взе кутия цигари от нощното шкафче и запали една. Издиша дима и впери поглед в Декър.

- Не разбирам какво общо има това.

- Училището е построено в началото на Студената война, малко след края на Втората световна. Хората започнали да строят противоатомни скривалища в задните си дворове. Това се е правило и в обществените сгради, включително в училищата. Под тях е имало бомбоубежища.