Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Добре, добре - отстъпи тя. - Получих имейл от криминолозите. Не са открили нищо обезпокоително в телефона или лаптопа на Деби. Никакви снимки, имейли, текстови или гласови съобщения. Никакви постове в сайтовете, в които Деби се е регистрирала. Според майката там е имало някакви намеци за нашия човек, но явно Деби ги е изтрила. Възможно е специалистите да се поразровят по-надълбоко и да открият нещо.

- Този тип никога не би й позволил да го снима. Нито пък да остави електронни следи. Би било прекалено лесно. Нищо чудно да няма дори имейл.

- Защо реши така?

- Имам чувството, че е човек, който живее извън системата. Без връзки. Самотник. Скита от място на място.

- На какво се основава това предположение? Да не си забелязал нещо?

- Не, просто го почувствах. Едно нещо обаче ме озадачава.

- Ако е само едно, значи си щастливец - усмихна се мрачно тя. - Моят списък е дълъг поне пет страници.

Той продължи, сякаш не я беше чул:

- Защо Деби? Защо е избрал нея за своя партньорка?

- Партньорка? И какво по-точно е направила Деби? Мисля, че е била само негова приятелка.

- Дала му е нещо, от което се е нуждаел.

- Нещо, от което се е нуждаел? В училището? Нямаш предвид оръжията, нали? Не е възможно да е вкарала пистолета и пушката!

- Не е задължително да е свързано с оръжията.

- Но защо ще трябва да му носи каквото и да било?

- Точно това ме озадачава. Защо избира нея? Защо си урежда онази среща в училището?

- Ох, Декър, не успявам да следя мисълта ти. Каква среща?

- Тя се е престорила, че не й е добре. Излязла е от класната стая, срещнала се е с този тип, вероятно му е дала нещо и той я е убил. И все пак се губят някакви минути и не мога да разбера какво се е случило през това време.

Ланкастър искаше да му зададе нов въпрос, но Декър не я слушаше. Погледът му сновеше по улицата вляво от тях. Беше тъмно, духаше студен вятър и с всяко издишване от устите им излизаше пара. На пръв поглед мракът не можеше да им предложи нищо хубаво.

За Декър нощта бе изпълнена с тройки, най-неприятното от всички числа.

Видя тройките за пръв път малко след постъпването си в полицията. Слава богу, че бе излязъл да патрулира сам. Седеше в служебния автомобил и пиеше кафе, когато забеляза някакво движение в мрака. В първия момент реши, че някой се промъква към него. По онова време Бърлингтън изпитваше сериозни проблеми с местните банди от младежи, останали без работа и без надежда, но за сметка на това с излишък от тестостерон и достъп до оръжия.

Той захвърли кафето си през прозореца, едната му ръка посегна към пистолета, а другата към радиостанцията. Тъкмо се канеше да излезе навън и да предупреди който и да се криеше в мрака. В този миг силуетите изскочиха съвсем ясно пред погледа му. Огромни тройки, които се извисяваха над него.

Имаше чувството, че се е пренесъл в лош научнофантастичен филм.

Реши, че ще полудее. В главата му обаче прещрака нещо. Спомни си думите на един от лекарите в института край Чикаго, където бе постъпил след травмата. В резултат на нея бяха започнали да му се случват необикновени неща. Докторът му бе казал следното: „Еймъс, всеки нов ден може да ти донесе нещо ново. Мозъкът никога не спира. Той е неуморен. Непрекъснато се променя и променя. Опитвам се да ти кажа, че случилото се с теб може да не е единствената промяна, която ще настъпи в твоето съзнание. Утре, другия месец, следващата година, дори след десет години може да се събудиш и да откриеш, че той прави нещо ново, нещо различно. За съжаление, не можем да предскажем какво и кога. Но когато това се случи, може да те стресне, да те ужаси дори. Трябва да знаеш обаче, че то се случва единствено в главата ти. То не е реално“.

Декър си спомни думите на лекаря и се обърна лице в лице с армията от числа. Първоначалният му страх изчезна, но само за да бъде заменен от нов.

Какво ли ще ми донесе утрешният ден?

Когато дежурството му приключи, той се прибра у дома, отпусна се в леглото и заплака тихо, за да не събуди Каси.

На сутринта й разказа какво се е случило. Както можеше да се очаква, тя прояви съчувствие и му предложи подкрепата си. И както също можеше да се очаква, Декър стана неестествено весел и бодър и заяви, че всичко е било толкова забавно. В интерес на истината, тройките не се бяха появявали от смъртта на Каси и Моли насам. Сега обаче се върнаха.

Прекрасно!

Тройките бяха добили по-различна форма. От основата на всяка стърчаха по три ножа. Не, съвсем не беше забавно.