Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- В тези ноти няма никаква логика. Не могат да бъдат изсвирени на нито един музикален инструмент, който познавам. Като композиция те са напълно безсмислени.

- Откъде знаеш? Да не би да си свирил?

Декър кимна.

- Да, в гимназията. На китара и барабани. Мога да разчитам ноти. Не съм играл само футбол.

Ланкастър погледна отново към дъската.

- Какво е това тогава?

- Мисля, че е шифър - отвърна Декър. - Ако съм прав, значи Исус е бил тук.

Декър и Ланкастър запечатаха стаята на Деби и повикаха криминолозите, които я изследваха възможно най-щателно. Бърлингтън никога не бе преживявал подобно тежко престъпление и всички - от новобранците до най-високопоставените полицейски началници - даваха най-доброто от себе си.

Семейство Уотсън заяви, че нямат представа откъде са се появили нотите. Декър бе склонен да им повярва. След като криминолозите приключиха, двамата с Ланкастър седнаха да поговорят отново с Бет и Джордж Уотсън.

- Ако този тип е дошъл тук и е написал композицията на стената, възможно ли е да го е направил, без да разберете? - попита ги Декър.

- Ами... нали спим - оправда се сякаш Бет. - Но пък къщата не е толкова голяма. А и стаята ни е точно до тази на Деби. С Джордж спим съвсем леко. Не виждам как би могла да покани момче в нея, без да разберем.

- А през деня? - попита Ланкастър.

- Джордж работи от девет до пет, а аз съм домакиня. Прекарвах у дома повече време от Деби.

- Кога за пръв път забелязахте нотите на дъската? - попита Декър.

- Преди две седмици ги нямаше. Сигурна съм в това - отвърна майката.

- Откъде? - поинтересува се Декър.

- Тогава изтрих цялата дъска. - Бет замълча. - Скарахме се и аз... изгубих самообладание и изтрих всичко - изхлипа тя. - А сега никога няма да я видя.

- За какво се скарахте? - попита Декър, без да обръща внимание на факта, че е разстроена. Нуждаеше се от отговори. И то веднага. А тя можеше да се отдаде на мъката си и по-късно.

Бет се посъвзе.

- Деби завършваше гимназия. Положи изпитите и се справи добре, но не подаде документи в нито един колеж. Оправда се с високите такси. Вярно е, че не можем да я издържаме. Но безброй пъти й обяснявах, че има възможност да получи стипендия. Какво щеше да прави без образование? Да стане като мен? - Тя замълча отново, а съпругът й извърна поглед. - Затова се ядосах и изтрих всичко, написано на дъската. Всичките й послания, че трябва да следва целите си, че ще промени света и прочие. Пълни глупости! Губеше си времето, бездействаше. Затова изтрих всичко! До последната буква! Надявах се да разбере какво се опитвам да й кажа. Но май не се получи... Никога вече няма да й се карам, да й говоря... О, господи! Отиде си детенцето ми!

Бет избухна в сълзи и се разтрепери неконтролируемо на канапето. С помощта на Декър съпругът й успя да я отнесе до спалнята и да я сложи да легне. Декър я чуваше как вика мъртвата си дъщеря чак в другия край на коридора.

Джордж Уотсън се върна при тях няколко минути по-късно и каза:

- Мисля, че за днес е достатъчно... ако нямате нищо против.

- Да сте пътували скоро някъде? - попита го Декър.

Джордж го изгледа смаяно.

- Как разбрахте?

- Онзи тип е дошъл тук и е написал нотите. Ако сте били тук, би трябвало да го видите. Той обаче не би го допуснал. Затова ви питам дали сте пътували.

- Преди седмица отидохме до Индиана, където живее сестрата на Бет. Беше болна. Останахме там два дни и се върнахме.

- Деби беше ли с вас?

- Не, не искахме да отсъства от училище.

- Вероятно е дошъл тогава - отбеляза Декър.

Джордж се разтрепери и обви ръце около тялото си.

- Наистина ли смятате, че това животно е било в дома ни? В стаята на дъщеря ни?

Декър отговори по начин, който не оставяше място за съмнение.

- Да, струва ми се твърде вероятно.

Ланкастър смрази с поглед бившия си партньор и побърза да добави:

- Благодарим ви за помощта, господин Уотсън. Трябва да тръгваме. Много съжаляваме за загубата ви.

Джордж ги изпрати до вратата. Когато я отвори, каза:

- Деби не би могла да помогне на когото и да било, свързан с убийствата в „Мансфийлд“. Жертвите й бяха приятели.

- Разбирам - отвърна Декър. - Надявам се да се окаже, че сте прав.

Джордж Уотсън премигна бързо, сякаш и през ум не му бе минала възможността да греши. После затвори вратата.

Декър и Ланкастър тръгнаха по алеята пред къщата.

- Социалните ти умения са под всякаква критика. Както обикновено - отбеляза саркастично Ланкастър.

- Не съм тук нито за да се сприятелявам с него, нито за да му държа ръката, Мери. Тук съм, за да заловя убиеца на дъщеря му.