Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

— Видях лаптоп на кухненския плот - каза Декър. - Деби ползвала ли го е?

— Не, имаше свой в стаята си.

— Може ли да я огледаме?

Бет ги поведе по коридора. Преди да влезе в стаята на дъщеря си, тя дръпна за последен път от цигарата и каза:

— Каквото и да си мислите, детето ми няма нищо общо с този изверг, независимо дали е на рисунката или не. В никакъв случай! Чувате ли ме? И двамата.

— Съвсем ясно — отвърна Декър.

Каза си, че дори Деби да е била замесена по някакъв начин, вече е платила най-високата възможна цена. Съдът не можеше да я екзекутира втори път.

Бет захвърли небрежно цигарата в коридора, която припламна и угасна върху избелялата пътека.

Отвориха вратата и влязоха в тясната стая на Деби. Декър застана по средата и се огледа.

Ланкастър каза:

- Хората от техническия отдел ще проследят дейността й в интернет. Инстаграм. Туитър. Фейсбук. Тъмблър. И всичко останало, което е онлайн. Колегите ни знаят къде да потърсят.

Декър замълча. Продължи да се оглежда, за да регистрира всеки детайл в стаята и да подреди нещата в миниатюрни ниши в паметта си, след което да ги анализира и да прецени дали някое от тях не се отклонява от общата картина.

- За мен това е типична стая на тийнейджърка - каза Ланкастър. - А ти какво виждаш?

- Същото, което и ти. Дай ми една минута - каза Декър.

Той обходи тясното помещение, надзърна под купчините учебници и тетрадки, отвори гардероба, коленичи, за да погледне под леглото, взря се внимателно в рисунките и снимките по стените, на една от които имаше много корици на списание „Пийпъл“. На друга бе окачена винилова шахматна дъска, осеяна с ноти, кратки стихчета и лични послания, адресирани до самата Деби:

Деб, събуждай се всяка сутрин с намерението да докажеш нещо.

- Доста претрупана стая - отбеляза Ланкастър, която се бе надвесила над бюрото на момичето. - Криминолозите ще дойдат и ще вземат всичко това. - Вдигна глава към Декър в очакване на коментар, но той излезе от стаята. - Еймъс!

- Ей сега се връщам - отвърна той през рамо.

Ланкастър го изпрати с поглед и промърмори:

- От всички партньори, които можех да имам, получих Рейнман в гигантски размер.

Тя извади нова лентичка дъвка, махна фолиото и я пъхна в устата си.

През следващите няколко минути крачеше из стаята, след което застана пред огледалото на вратата на гардероба. Огледа се и въздъхна с примирението на човек, който знае, че най-добрите му дни са отминали. Посегна машинално към цигарите си, но се отказа, тъй като криминолозите щяха да изследват всеки милиметър от стаята на Деби. Пепелта от цигарата й можеше да замърси мястото.

Извърна се, когато Декър влезе в стаята.

- Къде беше? - попита го тя.

- Имах въпроси към родителите, а и исках да огледам останалата част от къщата.

- И?

Той отиде до шахматната дъска и посочи нотите.

- Деби не е написала това.

Ланкастър се взря в тях.

- Откъде разбра?

- Не е свирила на никакъв инструмент. Проверих досието й в училището. Никога не е свирала в оркестър. Попитах и майка й. Не е свирила на никакъв инструмент, а и семейството й не е притежавало такъв. Второ, в стаята няма нотни листове. Дори да не свириш на никакъв инструмент, а само да композираш, пак би трябвало да разполагаш с такива. И трето, това не е почеркът на Деби.

Ланкастър пристъпи към стената, впери поглед в нотите, след което разгледа внимателно надписите по дъската.

- Как стигна до този извод? - попита тя. - Нотите не могат да се сравняват с буквите.

- Деби е пишела с дясната си ръка. Който е написал това, е бил левак. И макар нотите да не са букви, чертичките, ченгелчетата, наклонът... всичко това подсказва дали човек пише с лявата или с дясната ръка. - Взе парче тебешир и повтори на друго място от дъската част от музикалните знаци. - Аз пиша с дясната ръка. Виждаш разликата, нали?

Посочи няколко размазани символа и добави:

- А тук левият ръкав на човека, който го писал, е забързал част от петолинието. Ако беше писал с дясната ръка, щеше да го замаже на друго място. Като мен. - Декър показа къде неговият ръкав е докоснал тебеширените ноти. - Леополд също е десняк.

- Откъде знаеш?

- Подписа един лист, който му дадох, когато го посетих в килията.

- Добре, но може неин приятел или приятелка да се занимава с музика.

Декър вече клатеше глава.

- Не!

- Защо? Мога да си представя как някой съученик композира мелодия, която й посвещава. А може й да е мелодия към някой от стиховете на Деби.