Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Мъж в камуфлажни дрехи.

И голямо сърце, нарисувано до него.

Декър си бе взел душ и се бе преоблякъл, грижливо бе сресал косата си и се бе постарал да има възможно най-професионален вид. Смяташе, че хората насреща му заслужават подобно усилие.

Родителите на Деби Уотсън се взираха в него. Бащата бе дребен невзрачен мъж на около четирийсет и пет, с мустачки над тънката горна устна. Недоразвитата му дясна ръка висеше безжизнено от лакътя надолу.

Приличаше на човек, срещу който лети товарен влак.

Майката на Деби палеше цигара от цигара. Пепелникът пред нея бе пълен с угарки. Свойството на никотина да извлича кислорода от кръвните клетки бе оставило фини бръчици около устните й и бе състарило лицето й. Ръцете й бяха покрити с изпъкнали вени и тъмни петна, вероятно останали от лятото, когато се бе излежавала на слънце в хамака, който Декър бе видял опънат между две дървета в малкия заден двор. Майката не приличаше на човек, срещу който лети влак, а на тяло, останало без душа. И двамата родители лъхаха на алкохол.

Ланкастър седеше отдясно на Декър на ръба на канапето като котка на перваз. Изражението й бе мрачно и напрегнато от мига, в който той й бе показал рисунката на мъжа в камуфлажна униформа в тетрадката на Деби. От време на време хвърляше жадни погледи към цигарата на Бет, сякаш чакаше покана да извади собствените си цигари.

Не бяха показали рисунката на федералните агенти или на когото и да било. Бяха решили поне за момента да я запазят в тайна.

Декър бе предложил, а Ланкастър се бе съгласила, че не бива да я правят публично достояние, преди да са разговаряли с родителите. Не искаха да им причинят нови страдания, ако тази рисунка не бе свързана с убийствата. Медиите щяха да ги подложат на такъв тормоз, че колкото и невинна да се окажеше истината накрая, тя щеше да остане погребана под калта от първоначалното новинарско цунами.

Преди да им покаже тетрадката, Декър направи куп уговорки, за да ги подготви. Но когато зърнаха изображението, те се сковаха като ударени от ток.

Декър виждаше и двамата в кремавобяло. За него смъртта бе синя, докато бялото символизираше отчаяние. Когато се погледна в огледалото година след смъртта на семейството си, видя най-белия човек на света.

- Можете ли да се сетите за някаква причина Деби да нарисува тези неща? - попита тихо Декър и посочи първо фигурата, после сърцето. - Срещаше ли се с някого? - добави той.

Сърцето подсказваше увлечение. Дори в двайсет и първи век сърце, нарисувано от момиче до образа на мъж, вероятно означаваше същото, каквото бе означавало и в предходните столетия.

Джордж Уотсън поклати глава и мустачките му затрепериха в синхрон с цялото му тяло. Недъгавата му ръка се разлюля. Декър се зачуди на колко ли подигравки е бил подложен заради нея. Вероятно целият му живот бе преминал под знака на тази анатомична аномалия, защото хората можеха да бъдат много жестоки.

Бет Уотсън обаче не поклати глава. Тя кимна леко и Декър и Ланкастър се вторачиха в нея.

- С кого? - попита Ланкастър.

- Така и не разбрахме - отвърна колебливо Бет. - Искам да кажа, че не е водила у дома никого, когото да не познаваме.

- Интересуваме се от всеки, когото е водила тук - каза Декър.

- Всички те бяха дребни момчета. А вие казахте, че този звяр е бил едър. Според вестниците е бил към един и осемдесет и седем, между деветдесет и сто килограма. Деби никога не е водила младеж, който да е по-едър от баща й.

Джордж се покашля и изрече мрачно:

- Аз съм един и седемдесет и три. В десети клас дръпнах доста, но това не се повтори.

После замълча. Изглеждаше объркан и дори ужасен, че е споменал такава тривиална подробност на фона на трагедията, която ги бе сполетяла.

- А и всички те бяха нейни съученици - продължи Бет. - Един от тях също е мъртъв. Като горката ми Деби.

- Кой? - попита Ланкастър, готова да запише името му в бележника си.

- Джими Шикъл. Беше прекрасно момче, играеше във футболния отбор. Всички го харесваха. Познаваха се с Деби от малки. Учиха заедно и в основното училище. Беше й кавалер на бала след прогимназията, но бяха само приятели. - Тя наведе глава и добави: - Не можете да си представите какво е да загубиш детето си. - Взе хартиена кърпичка от масата за кафе и попи сълзите си, а съпругът й я погали непохватно по рамото.

При тези думи Ланкастър се извърна леко към Декър, но той не отвърна на погледа й. Не отмести очи от Бет. Много добре знаеше какво е да загубиш детето си. Не че можеше да се постави на тяхно място, защото всеки родител с подобна съдба живееше в свой собствен ад.