Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Първо, отворила е канали в мозъка му, които до този момент са били запушени като кухненска мивка. Това позволило на информацията да тече много по-ефективно. Второ, създала е пресечени точки с други невронни вериги, в резултат на което той вижда числата в цвят.

Това обаче бяха само предположения. Декър бе стигнал до извода, че днешните специалисти знаят за мозъка съвсем малко повече от своите колеги отпреди един век.

След сблъсъка Декър се събуди в болницата и погледна към апаратите, които следяха жизнените му функции, и мониторите, по които премигваха някакви числа. Видя сърдечния си ритъм - 95, същия като номера върху футболния му екип. Деветката бе виолетова на цвят, а петицата кафява. Преди травмата дори не бе имал представа какъв точно цвят е виолетовият. Освен това числата изглеждаха огромни - високи и масивни - и изпълваха главата му. Виждаше и най-незначителната подробност, свързана с тях. Приличаха на живи същества.

Спомняше си как седна в леглото, целият облян в пот. Уплаши се, че полудява. Натисна звънеца и повика сестрата. Появи се обаче някакъв лекар и Декър запелтечи в опит да му обясни какво става в главата му. Лекарят повика специалисти. До диагнозата обаче се стигна много месеци по-късно, по време на престоя му в онзи изследователски институт край Чикаго, и тя гласеше хипертимезия и синестезия. Травмата, получена на стадиона, бе сложила край на футболната му кариера, но го бе дарила с един от най-необикновените умове на планетата. Години по-късно бе в състояние да си спомни името, фамилията и специалността на всеки лекар, сестра, учен, лаборант, с когото бе имал допир, а те бяха над сто.

Специалистите можеха да опишат случая му в научните списания и той да привлече огромен медиен интерес, тъй като вероятността травма да доведе до появата на подобен синдром бе едно на милиард. Декър обаче не позволи това да се случи. Не се виждаше като знаменитост. А като шега на природата. В продължение на двайсет и две години от своя живот той бе един човек. Не бе подготвен да се превърне - при това за броени минути - в нещо съвсем различно. Да се превърне в друг човек, какъвто да остане до края на дните си. Имаше чувството, че в тялото му се е настанил непознат, който е поел контрол над функциите му, и той е безсилен да го прогони.

Някакъв натрапник беше обсебил мислите ми. И този натрапник се оказах самият аз.

Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. В неговия случай веселият, общителен, буен, но решителен и мотивиран футболист се превърна в мрачен и затворен младеж, който се чувстваше зле сред хора. Вече не се интересуваше от всички онези неща, на които другите отделяха толкова много време - разговори на незначителни теми, дребни лъжи, клюки. Престана да дава израз на чувствата си. Не разбираше емоции като симпатия и емпатия. Не се интересуваше какво изпитват околните. Не го беше грижа за техните болки и страдания. Те не успяваха да проникнат до съзнанието му, а просто отскачаха от новия му феноменален мозък, без да оставят следа по него. Ударът, който го бе направил по-умен, го бе лишил от всичко онова, което го правеше човек. Сякаш това бе цената на новите способности, с които се бе сдобил. Но никой не го бе питал дали е съгласен на подобна сделка.

Той престана да се интересува от всякакви спортове. След травмата не бе изгледал нито една футболна среща.

Спаси го бракът с Каси. Тя знаеше тайната му и споделяше тревогите му. Без нея Декър едва ли би се справил с промяната в живота си, едва ли би започнал нова кариера като полицай, не би станал и инспектор, не би ориентирал новия си мозък към разкриването на престъпления. И макар така и да не прояви към Каси онази любов, които би демонстрирал преди нараняването, той изпитваше дълбока привързаност към нея. Бе готов на всичко за жена си. Двамата дори се шегуваха с умението му да общува по-добре с машини, отколкото с хора. Декър обаче знаеше, че и на двамата им се иска това да не бе така.

Когато прегръщаше дъщеря си, всичките му мисли бяха насочени към нея, сякаш чудовището в ума му оставаше хипнотизирано от момиченцето, което обичаше да се гушка в огромния си баща. Галеше я по косата, милваше я по лицето и макар че образът бе станал леко мъглив, като на стар телевизор с телена закачалка за антена, единствено чрез него можеше да си спомни ясно какъв е бил преди инцидента.

Сякаш мозъкът му бе допуснал изключения за онези двама души, които му бяха позволявали да бъде по-близо до предишния Декър.