Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Но единствено за тях.

А сега беше сам. Превърнал се бе в машина до края на дните си.

На всичкото отгоре го преследваше психопат. Някакво ненормално чудовище, което бе избило семейството му, сега бе насочило погледа си към гимназията „Мансфийлд“. И ако надписът на стената в дома му не го бе убедил напълно в това, то кодираното послание в стаята на Деби сложи край на колебанията му.

Убиецът и в двата случая бе един и същ.

Семейството му бе загинало заради него самия. Винаги бе знаел, че това е възможно, вероятно дори. Но липсата на яснота му бе позволила да се надява, че може и да не е причина за смъртта им.

А сега неяснотата и надеждата си бяха отишли, оставяйки след себе си ужасяващо, деморализиращо примирение. И чувство за вина, което се бе стоварило върху него по-тежко от Дуейн Льокроа.

Стана в пет сутринта, взе си душ, облече костюма си и застана пред малкото огледало в банята, която бе толкова тясна, че едва побираше едрото му тяло. В отражението видя феерия от цветове и светлини и безброй числа, които пробягваха по стъклото. Затвори очи, но картината не се промени. Тя не бе нарисувана върху огледалото, а се разиграваше в главата му. Специалистите твърдяха, че савантите, особено онези, които имат и синдром на Аспергер, се отличават с изключително тесен кръг от интереси: числа, история, някои области от науката, езици. Декър нямаше представа какво обхваща неговият диапазон. И нямаше представа дали изобщо има синдром на Аспергер, тъй като официално никога не му бе поставяна такава диагноза.

Знаеше само, че не е в състояние да забрави нищо. Умът му виждаше в цвят неща, които не би трябвало да изглеждат по този начин. Можеше да си спомни кой ден от седмицата се е падала която и да било дата за последните сто години. Умът му приличаше на пъзел, който уж бе подреден правилно, но все пак в него имаше нещо объркано, защото той просто не разбираше как функционира. И това го плашеше още от първия ден.

С помощта на Каси по-лесно преодоляваше проблемите. Без нея и без Моли, която му дала възможност да разсъждава върху нещо, което надхвърляше собствения му живот, Еймъс Декър отново се бе превърнал в шега на природата. В Джекил и Хайд. Само дето Джекил си бе отишъл и нямаше да се върне.

Армията от тройки го посрещна отново, когато излезе в сумрачния коридор и се запъти към ресторанта, който отваряше точно в шест сутринта. Препълни чинията си и седна на малката си маса, която играеше ролята на негов офис. Заби поглед в купчината храна и не посегна да вземе дори една хапка.

Осемдесетгодишната Джун, която обслужваше шведската маса, пристъпи към него.

- Еймъс, добре ли си? - попита го тя с изражение на загриженост върху сбръчканото си лице. Никога не бе имал проблеми с храната.

Когато Декър не й отговори, тя вдигна каната с кафе.

- Да ти налея? Една чаша кафе може да реши доста проблеми.

Джун прие мълчанието му за съгласие и наля горещо кафе в чашата му, след което се отдалечи.

Декър не й бе обърнал внимание, защото изобщо не бе забелязал присъствието й. Мислите му бяха насочени много далече от ресторанта на „Резидънс Ин“.

Нямаше нужда да поглежда часовника си. Часът бе точно 6:23. Част от съзнанието му поддържаше вътрешния му часовник, който отмерваше времето с по-голяма точност от най-добрия хронометър.

В десет часа Себастиан Леополд щеше да се яви в съда, за да му бъдат повдигнати обвиненията. Този път щеше да бъде придружен от адвокат. И Декър възнамеряваше да присъства.

Тръгна пеша. Армията от тройки го причакваше отвън, затова той наведе глава и заби поглед в краката си.

Декър бе прочел някъде, че другите саванти се чувстват комфортно в компанията на океаните и небесата от цифри, които ги обгръщат. За него те бяха единствено средство за постигане на целта. Не го правеха по-щастлив. Може би защото бе изпитал щастието като съпруг и баща. Числата не можеха да се конкурират с това усещане дори при един савант.

Седна на пейката пред съдебната палата и проследи с поглед изгрева на слънцето, появата на първите лъчи, които обагриха мрака в червено, златисто и розово и прогониха тъмнината. А заедно с това и купищата числа.

В 9:45 ч. се появи полицейски микробус, който спря в страничната уличката. С него превозваха арестантите.

Декър се изправи и тръгна бавно по улицата към входа на съдебната палата. Няколко минути по-късно седна на втория ред в съдебната зала. Забеляза, че служебният защитник вече е заел мястото си и прелиства папката с материалите по делото. Изглеждаше на четирийсет и няколко и косата му бе започнала да посивява отскоро. Кафявият му костюм бе добре скроен, а от джобчето отпред се показваше пъстра кърпичка. Мъжът изглеждаше самоуверен и имаше вид на... да, на опитен адвокат. Декър се съмняваше, че някой би поверил случая на новак.