Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Подписал ли е самопризнанието?

- Да - отвърна твърдо Линч.

- То съдържа ли подробности, които би могъл да знае само истинският извършител?

Въпросът му завари Линч неподготвена.

- Мисля, че... мисля, че не. Щяхме да проведем допълнителни разпити, но....

Абернати я прекъсна отново:

- Значи не разполагате с никакви доказателства, които да подкрепят самопризнанията.

- Не - каза Линч, овладяла гнева си.

- А сега знаем със сигурност, че в нощта на убийствата господин Леополд е бил в арест, който се намира на повече от сто километра от тук.

- Точно така - заяви адвокатът, който едва прикриваше усмивката си.

- Моля, заемете местата си - нареди любезно съдия Абернати.

Двамата се върнаха на масите си.

Абернати изгледа залата от висотата на съдийската си маса.

- Обвиненията срещу Себастиан Леополд са отхвърлени напълно и безусловно. Господин Леополд, вие сте свободен. И повече не забравяйте да си вземате лекарствата.

Съдията удари с чукчето си.

Адвокатът се обърна към Леополд, за да стисне ръката му, но Леополд огледа съдебната зала, сякаш не бе сигурен къде се намира. Когато забеляза Декър, се усмихна едва-едва и му помаха плахо.

Декър не отвърна нито на усмивката, нито на жеста на Леополд, когото полицаите изведоха от съда.

Когато Абернати се прибра в кабинета си, Линч и адвокатът си размениха остри реплики. Декър стана и тръгна към изхода.

Алекс Джеймисън изникна до него.

- Леополд май ви помаха, нали, господин Декър? - попита тя. Тонът й изразяваше любопитство, но под него се прокрадваше подозрение.

- Нямам представа какво е направил.

- Срещали ли сте се преди?

Декър продължи да върви.

Тя извика след него:

- Хората биха искали да научат вашата версия.

Той се завъртя и се върна при нея.

- Моята версия на кое ?

- Познавате ли Леополд? Защото мисля, че ви погледна, усмихна се и ви помаха. Около вас нямаше никой друг.

- Не го познавам.

- Не сте разговаряли преди, така ли? Не сте били при него в ареста?

Декър мигновено направи връзката. Сали Бримър. Това бе отмъщението на Бримър, задето я бе изиграл. Беше подшушнала на Джеймисън за срещата му с Леополд.

- Защо сте се срещали с човека, обвинен в убийството на вашето семейство?

Той се обърна и се отдалечи. Този път не спря.

Декър взе автобус, защото не искаше да изпусне Леополд.

Докато чакаше, наблюдаваше минувачите. Бърлингтън изглеждаше съсипан, сякаш някакво чудовище се бе промъкнало в него и бе откраднало най-ценните му съкровища. Което си бе самата истина.

Двайсет минути по-късно вратата на ареста се отвори. Декър се напрегна, когато Себастиан Леополд излезе на свобода, облечен в дрехите, с които се бе предал в полицията. След като обвинението в убийство отпадна, бе заменил с тях оранжевия гащеризон и белезниците.

Леополд се оглежда наоколо няколко секунди, сякаш искаше да се ориентира къде е попаднал. После зави надясно и тръгна на север.

Декър изчака малко и пое след него, но по срещуположния тротоар. Гледаше напред, но го следеше с периферното си зрение.

Петнайсет минути по-късно се озоваха в квартал на Бърлингтън, който Декър познаваше добре - западнал, с лоша репутация, предпочитан от криминалния контингент.

От дясната страна имаше някакъв долнопробен бар. Леополд изкачи тухлените стъпала и влезе вътре.

Декър се огледа и пресече улицата. Бе влизал в този бар по време на две полицейски наблюдения на заподозрени преди години, и двете безрезултатни. Може би третия път щеше да извади късмет.

Леополд седеше на бара. Помещението бе тъмно, а атмосферата мрачна и потискаща. Осветлението бе приглушено, но Декър знаеше, че това е с цел да не се вижда мръсотията. Собственикът вероятно смяташе, че тя ще отблъсне клиентите, които обаче не обръщаха внимание на такива неща. Когато бе идвал тук, те бяха или пияни, или дрогирани, или и двете.

Настани се в едно сепаре в дъното, отделено от останалите с висока до гърдите му преграда, която му позволяваше да надзърта отгоре, но и му осигуряваше известно прикритие. Не бе човек, който можеше да се изгуби сред тълпата и макар да се бе срещал с Леополд само веднъж, той го бе запомнил и познал в съдебната зала.

Не само веднъж. Според Леополд сме се срещали два пъти. Нали първия път съм го засегнал по някакъв начин в „ Севън-Илевън “? Защо обаче не мога да си го спомня, при положение че не забравям нищо?

Леополд си поръча питие и когато барманът го сложи пред него, той впери поглед в чашата и стоя така цяла минута, преди да я поднесе към устните си. Отпи малка глътка, след което я остави на същото място. Огледа я и я намести леко, така че дъното да съвпадне напълно с влажната следа, която бе оставила върху барплота.