Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Джеймисън се изненада и сведе поглед към татуировката. После вдигна глава и се усмихна.

- Майка ми ме запозна с ранните им парчета. А когато се събраха за последен път, направо се вманиачих по тях. Та те са свирили с Джими Пейдж и „Лед Цепелин“! Случиха им се доста трагични неща, между другото.

Декър не отговори, защото не музиката я бе довела тук, а и той си имаше друга работа. Джеймисън схвана правилно мълчанието му и каза:

- Опитах се да се свържа с вас по телефона. Не обичам да преследвам хората из съдебните зали.

Той продължи да се взира в нея.

- Себастиан Леополд нямаше адвокат - отбеляза тя.

- Нямаше - отвърна Декър. - Но ще има.

- Какво смятате за всичко това? - Тя поднесе диктофона си към него. - Имате ли нещо против да ви запиша?

- Нямам какво да кажа.

- Сигурна съм, че това е тежък момент за вас. Имам предвид, че Леополд се появи изневиделица и направи самопризнания. Трябва да е било голяма изненада.

- Нищо не е в състояние да ме изненада - отвърна Декър и се накани да си тръгне.

- Но трябва да чувствате нещо. Какво изпитахте, когато го видяхте? Сигурно е върнал спомените ви за онази нощ?

Декър я погледна.

- Нищо не е върнал.

Тя изглеждаше объркана.

-Мислех, че...

- Защото тези спомени никога не са ме напускали. А сега ме извинете, чака ме доста работа.

Той напусна съдебната палата, а Джеймисън не го последва.

На следващата пряка Декър взе автобус и слезе на половин километър от мястото, където отиваше. Когато дългите му крака го понесоха по тротоара, синьото в главата му стана още по-наситено, докато в един момент му се стори, че сиянието му обгръща целия свят. Дори слънцето бе заприличало на огромна синя боровинка, толкова издута, че сякаш щеше да се пръсне всеки момент.

Причерня му, но продължи да крачи; запъхтя се и забави ход. Не беше във форма, но не това бе причината. Причината го очакваше след броени метри.

Когато зави зад ъгъла и видя някогашния си дом, спря, но само за миг. Знаеше, че ако не ускори крачка, ще се обърне и ще избяга.

Къщата още беше собственост на банката. Никой не искаше да я купи, дори на ниска цена. Най-вероятно в Бърлингтън имаше доста пустеещи къщи. Тази тук бе сред онези, които прогонват купувачите, а не ги привличат. Знаеше, че входната врата е заключена. Но онази встрани от мястото за паркиране, която водеше към кухнята, лесно можеше да бъде отворена. Запита се дали убиецът бе влязъл тъкмо оттам. Ако можеше да се вярва на Леополд, той бе използвал тази врата.

Заобиколи отстрани и отвори металната порта, която водеше към задния двор. Първоначално синият цвят бе ограничен единствено до телата. Сега не само цялата къща, но и всичко в радиус от километър около нея бе оцветено в синьо. Това се бе случило за пръв път при третото му завръщане тук след трагедията и оттогава синкавото сияние я обгръщаше неизменно. Не можеше да обясни какво изпитва, когато види синя трева, сини дървета, синя фасада на къща, която много добре знаеше, че е боядисана в жълто. Дори синьото небе изглеждаше по различен начин, защото облаците, които се носеха по него, бяха не бели, а сини.

Хвърли поглед към дървото отзад и люлката, която висеше от него. Собственоръчно я бе окачил там, защото Моли го бе помолила. Декър я люлееше, когато беше малка. Понякога и Каси сядаше на люлката и той люлееше и двете. Евтино забавление за млада двойка с малко пари.

Въжето бе прогнило вече, а дъската, която Декър бе използвал, се бе изкривила и напукала. Преди време банката бе изпратила някой да окоси двора, но сега той целият бе обрасъл с бурени.

Обърна се и огледа задната част на къщата. Задната врата водеше към малко сервизно помещение. Оттук ли бе проникнал убиецът?

Лесно отвори. Явно нито една ключалка не беше надеждна, което за пореден път го изпълни с огромно чувство за вина. Полицай, който не може да се погрижи за сигурността на собствения си дом.

Затвори вратата след себе си и се огледа. Няколко стъпала водеха към кухнята, където Джони бе пил бира, преди някой да пререже гърлото му от ухо до ухо.

Изкачи се по сините стъпала и влезе в синята кухня. Бе потънала в прах, а подът и плотовете бяха осеяни с мъртви насекоми. Огледа пода, където бе стояла масата. Именно тук бе нападнат братът на Каси.

Кръвта отдавна бе почистена, но Декър помнеше мястото на всяка капка. Макар вече да не бе червена, а синя като вените, които се виждат през кожата, но много по-ярка и наситена.

Надникна в следващата стая и после се качи по стълбата. Същата, чиито стъпала бе вземал по три наведнъж в онази нощ.