Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- А защо не назначиха на Леополд служебен защитник? - попита Декър.

- Както каза Линч, Леополд не искаше адвокат. Не прояви никакво желание за сътрудничество. Повтаряше само, че не желае защита, защото е виновен. Ако не бяхме толкова заети с „Мансфийлд“, щяхме да подходим по различен начин. Допуснахме грешка.

Декър пъхна ръце в джобовете си и замислено наведе глава. Брадичката му опря в гърдите.

- Добре, намирате му адвокат, той се връща в съдебната зала, признава се за виновен и после?

- Надявам се адвокатът му да го убеди да пледира невинен и така нещата ще изглеждат по-добре. Можем да споменем, че защитата ще поиска извънсъдебно споразумение, и да видим какво ще постигнем. Но първо да изчакаме психиатричния преглед. Окаже ли се невменяем, това ще осуети процеса.

- Ами ако не е виновен? - попита Декър.

- Ти какво мислиш? - отвърна Милър.

- Срещнах го само веднъж. Не съм сигурен какво да мисля.

- Е, каквото и да се случи, няма да е днес. Разполагаме с достатъчно време. - Милър погледна Ланкастър и каза: - Побързай да се върнеш в „Мансфийлд“. Разбрах, че федералните полагат сериозни усилия да ни отнемат случая.

- А можем ли да ги спрем? - попита Ланкастър.

- Няма да отстъпим с подвити опашки, Мери - каза твърдо Милър и се обърна към Декър. - Ще продължиш ли да ни помагаш? Леополд няма да избяга. А този мръсник в „Мансфийлд“... колкото повече време минава, толкова по-трудно ще го открием.

Отговорът би трябвало да е съвсем лесен. Само че не беше. Милър го гледа изпитателно в продължение на няколко секунди.

- Добре, уведоми ме, когато вземеш решение.

Обърна се и си тръгна, като остави Ланкастър и Декър в коридора. Съдебната палата като че ли започна да се пробужда и изпълва с хора. Разстроени майки плачеха за синовете си, които се бяха забъркали в неприятности. Адвокати се скупчваха на групички като пилци. Ченгета сновяха напред-назад, а обикновените посетители се разминаваха с хора, които вече бяха загазили или скоро щяха да загазят.

Ланкастър попита рязко:

- Защо биеш отбой? Снощи каза, че убиецът няма да се измъкне.

Декър не отговори веднага. Наблюдаваше репортерката, която стоеше край входа на съдебната палата. Очевидно го чакаше.

- Еймъс? - настоя Ланкастър.

Той погледна бившата си партньорка.

- Ще дойда в гимназията малко по-късно.

- Това означава ли, че продължаваш да работиш по случая?

- По-късно - повтори той и тръгна към задния изход.

Репортерката обаче го настигна, преди да е прекосил половината фоайе.

- Господин Декър? Господин Декър?

Първоначалното му намерение бе да продължи напред, но тази жена изглеждаше твърдо решена да го преследва из цялата сграда, на улицата, до края на света дори. Затова той спря, обърна се и я погледна. Съзнанието му автоматично регистрира наблюденията му и ги подреди в стройни заключения.

Беше красива, висока и слаба брюнетка на двайсет и няколко години, с късо подстригана коса. Ушите й не бяха пробити. Забеляза татуировката на лявата й китка.

„Айрън Бътърфлай“. Прочутата рок група от края на 60-те. Беше се събрала отново, след като Алекс Джеймисън се бе родила.

Очите й бяха сивосини, цвят, който определено не се връзваше с външния й вид. Един от предните й зъби бе нащърбен, ноктите й бяха изгризани до кожата, десният й показалец бе чупен и зараснал накриво, а устните й бяха прекалено тънки и напукани. Не миришеше на цигари и алкохол, нито пък на парфюм. Дрехите й не бяха нито кой знае колко нови, нито особено чисти, но стояха добре на стройната й фигура. Имаше тъмно петно от вътрешната страна на средния пръст на дясната си ръка, с която държеше химикалката. Явно не пишеше само на компютър. Използваше и мастило.

Лицето й излъчваше някакъв ентусиазъм и удивление, непомръкнали още от житейските трудности. Беше на прекрасна възраст. А ентусиазмът определено щеше да й потрябва, за да се справи с онова, което щеше да последва през идните години.

В какво ужасно място ще се превърне светът, ако всички млади хора бяха циници.

- Господин Декър? Аз съм Алекс Джеймисън от „Нюз Лийдър“.

- Обичате ли „Ин А Гада Да Вида“? Това беше най-големият хит на „Айрън Бътърфлай“. Продадоха трийсет милиона копия и още продават. Песента е в топ четирийсет на всички времена.

Декър бе прочел това в списание „Ролинг Стоун“ преди три години, докато ядеше сандвич с фъстъчено масло и желе и пиеше кафе, чакайки да свидетелства по дело за обир с взлом, който двамата с Ланкастър бяха разкрили. Статията се намираше на четирийсет и втора страница на списанието, а снимката към нея се бе запечатила така ярко в главата му, сякаш гледаше екран с висока разделителна способност. Отначало феноменалната му памет го бе уплашила, но сега се бе превърнала в нещо толкова естествено като дишането.