Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

„Ще дойда в управлението по-късно сутринта. Ще си вземем кафе и ще прегледаме всичко отначало.“

Той обаче нямаше да бъде в управлението. Трябваше да отиде на друго място. Трябваше да присъства на повдигането на обвиненията срещу Себастиан Леополд.

Себастиан Леополд обсеби мислите на Декър, който си припомни всяка секунда от техния разговор. Всяка дума, всеки поглед, всеки жест. В цялата работа имаше нещо странно, но той не успяваше да определи какво точно, а това му се случваше рядко. Беше едновременно смутен, но и изпълнен с надежда. А каква бе причината за тази надежда? Самото съществуване на Леополд. До вчера Декър не бе имал за какво да се захване. А сега разполагаше с арестуван по случая. Ако истината приличаше на глава лук, най-горната й люспа вече бе обелена. И накрая той щеше да види какво се крие отдолу.

Стана, излезе от библиотеката и напусна училището.

Навън продължаваше да вали. Дъждът дори се бе усилил. Микробусите с телата на жертвите бяха заминали отдавна, а заедно с тях се бе разотишла и тълпата. Нямаше ги мобилните телефони с грейнали дисплеи. Но пред училището откри огромна купчина цветя, картички, написани на ръка, плюшени мечета.

Всичките бяха подгизнали от дъжда. Посланието им обаче си оставаше все така мощно. Прочете част от картичките.

Почивай в мир, господин Креймър.

Липсваш ни, Деби.

Никога няма да те забравим, Еди.

Макар полицията да не бе обявила имената на жертвите, градът бе разбрал кои са те поради една проста причина. Тези хора не се бяха прибрали у дома.

Вината за това бе на мъжа с камуфлажните дрехи. Мъжът с камуфлажните дрехи нямаше лице, но притежаваше способността да се придвижва невидим по дългите училищни коридори. Защото тъкмо това трябва да бе сторил, за да се озове от точка А до мястото на първото убийство.

Декър отиде на трибуните и макар дъждът да го бе намокрил здравата, седна на сухо под козирката.

Само след няколко часа съдът щеше да повдигне официално обвинение на Себастиан Леополд. Декър възнамеряваше да присъства в залата. Това бе рутинна и скучна процедура. И все пак той искаше лично да проследи развоя й.

Поседя още няколко минути, а когато дъждът намаля, стана и се прибра пеша в „Резидънс Ин“. Отне му известно време, защото не крачеше така бързо и енергично, както някога. Разходката обаче му предостави време за размисъл. Пристигна навреме за закуската.

Излапа половината бюфет, дремна точно един час, взе си душ, среса се, облече отново „адвокатските“ си дрехи и се запъти към съда, за да чуе какво ще отговори Себастиан Леополд на най-важния въпрос, който съдията щеше да му зададе.

При други обстоятелства в съдебната зала нямаше да има нито едно празно място. Тройно убийство и престъпник, направил самопризнания. Само допреди два дни това щеше да бъде най-голямата новина в Бърлингтън, в целия щат дори. Но след трагедията в „Мансфийлд“ никой не се интересуваше от друго.

С изключение на един човек.

Декър познаваше съдебните процедури, самият той бе давал свидетелски показания безброй пъти по време на процесите срещу обвиняеми, в чието задържане бе участвал.

Мина покрай охраната, кимна на двама шерифи, които познаваше, и провери графика на заседанията, окачен на таблото до гишето за информация. Запъти се към залата, където двайсетина минути по-късно Себастиан Леополд трябваше да се появи за пръв път, след като бе влязъл в полицейския участък и бе направил самопризнания.

Декър отвори тежката дъбова врата и седна на един от средните редове. Бе съвсем сам. Нямаше пристав. Нито стенографка. Нито адвокати. Журналистите отразяваха трагедията в „Мансфийлд“.

Минута по-късно се появи прокурорът, мина покрай Декър и зае мястото си на масата на обвинението. Прокурорът се оказа четирийсетгодишна жена на име Шийла Линч. Декър я познаваше, но тя не погледна към него. Отвори куфарчето си, извади папка с документи и се зачете в тях. Той впери поглед във врата й под стегнатия делови кок. Полата и сакото й бяха черни и доста поизносени, а дясното й токче беше ожулено.

В десет без пет вратата, през която бе влязъл Декър, се отвори отново. Той се извърна назад и видя Ланкастър да му маха от прага. Зад нея беше капитан Милър, който днес бе облякъл униформата си. Те седнаха от двете му страни.

- Не знам къде ми е бил умът, като казах, че ще се видим в участъка - заяви Ланкастър. - Много ясно, че ще дойдеш тук.

- А ти защо не си в „Мансфийлд“? - обърна се Декър към капитана.