Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Но не го позна. Следователно едва ли е той.

- Права си.

- Въпреки това възможността ме плаши.

- Разбира се, защото това може да се случи с всеки от нас.

- А може просто да е жесток и зъл.

- Това помага ли ти да се почувстваш по-добре?

Тя потрепери.

- Не мисля, че каквото и да било в този случай ще ме накара да се почувствам по-добре.

Телефонът на Декър иззвъня и той отговори.

- Еймъс, не знам дали новината е добра или не - започна Рабиновиц, - но от института са продължили да препращат професионални публикации на Крие, след като е напуснал. Изминало е твърде много време и днес все по-рядко му изпращат каквото и да било, но имат адреса му.

Декър си го записа, благодари на стареца и провери адреса в интернет.

- Намира се горе-долу по средата между Чикаго и Бърлингтън. Минахме оттам на път към института.

- Което означава, че лесно може да отиде до Бърлингтън и да се върне.

- Да потегляме.

- Декър, не трябва ли да уведомим полицията?

- Какво ще им кажем? Не разполагаме с никакви доказателства срещу него. Нямаме нищо. Трябва да отидем там сами. Ако излезем прави, тогава ще повикаме ченгетата.

Той напусна ресторантчето с бързи крачки. Джеймисън го последва, макар и по-бавно.

Четири часа по-късно двамата отбиха от магистралата и прекараха следващите двайсет минути в лабиринта от улички, преди Декър, който използваше джипиеса на телефона си, да насочи Джеймисън към занемарен беден квартал.

- Явно Сайзмор преживява труден период - отбеляза тя.

Декър замълча, но погледът му трескаво обходи мястото, за да запамети всяка подробност.

- Ето я, третата отляво с черните щори. Да я подминем.

Джеймисън продължи напред и Декър я помоли да спре от другата страна на улицата, пет-шест къщи по-надолу от тази на Сайзмор.

- Декър, Рабиновиц каза, че Сайзмор е напуснал института преди няколко години.

- Точно така.

- Възможно ли е той наистина да е Леополд? Имам предвид... онзи приличаше на бездомник. Възможно ли е Сайзмор да е толкова изпаднал?

- Да - отвърна Декър. - Аз изпаднах ужасно. И не ми бяха нужни години.

Тя го погледна изненадано, преди да изрече бавно:

- Разбирам.

Декър се измъкна с усилие от задната седалка. Джеймисън свали колана си с намерение да го последва:

- Ти оставаш в колата.

- Какво?

- Ако се случи нещо лошо, даваш газ и звъниш на ченгетата.

- Декър, няма да те оставя...

- Напротив, ще ме оставиш!

Той затвори вратата й и тръгна към къщата. Крачеше по тротоара, пъхнал ръце в джобовете и навел глава, уж за да избегне мразовития вятър.

През цялото време обаче не откъсваше поглед от къщата вдясно. Мръкваше се, но вътре не светеше нито една лампа. Не се виждаше и кола на алеята. Дори още да живееше тук, Сайзмор вероятно не си беше у дома. Можеше да е в Бърлингтън и да планира следващото убийство.

В интерес на истината Декър смяташе за нищожна вероятността Сайзмор и Леополд да са един и същ човек. Мислеше, че е щял да го познае, ако е бил той, макар срещите им в института да не бяха кой знае колко чести. От друга страна, бяха изминали двайсет години, хората се променяха. Не можеше да отхвърли категорично тази следа. Освен това не разполагаше с друга.

Прекоси улицата, мушна се между две паркирани коли, едната от които бе качена на циментови блокчета, и тръгна по застланата с чакъл алея. Подмина къщата, свърна зад ъгъла и прескочи провисналата телена ограда. И откъм задния двор не се виждаха никакви светлини.

Застана до вратата, извади пистолета си и се ослуша напрегнато. Не чу стъпки. Всъщност не чу никакъв звук.

Погледна първо наляво, после надясно. В дворовете на съседите нямаше жива душа. Вечерта бе прекалено студена, за да стои някой навън.

Разби стъклото с лакът, пресегна се, отключи вратата и влезе.

Озова се в тясно антре. Вляво имаше пералня и сушилня. Няколко стъпала водеха към кухнята. Въздухът бе наситен с мирис на пържено и цигарен дим. Спомни си, че навремето Сайзмор беше пушач. Виждал го бе да излиза навън, за да изпуши някоя и друга цигара. Явно не бе успял да се пребори с този навик.

Но Декър бе седял в бара с Леополд, който не бе запалил нито една цигара. В баровете в Бърлингтън пушенето бе разрешено. Освен това и дрехите му не бяха вмирисани на тютюн. Непременно щеше да разбере, ако Леополд беше пушач. Следата започваше да изстива, но въпреки това трябваше да я проследи докрай.

Изкачи стъпалата и огледа малката кухня. В мивката имаше мръсни чинии. В кошчето бе захвърлен стар вестник. Погледна датата. Отпреди две седмици. Всичко започваше да изглежда все по-странно.